ЛИЧНА ДРАМА

---

 

Самотница води битка за щастие, смъртта й отнема любимите хора

 

На 40 г. Любомира осъзнава, че причините за провалите й се коренят в детството

 

Мая ПАСКОВА

Червените мигащи светлини на линейките. Пронизващият вой на сирените, който смразява кръвта. И многото хора - забързани, с уплашени шарещи погледи, профучаващи с необяснима и странно забързана скорост край нея. Край самотната, сиво незабележима фигура в навалицата. Безмълвна, тъжна и по своему примирена. Тази сцена щеше да се повтаря много пъти в живота й. Лайтмотив, съдба, наказание, изпитание, жестока игра на висша сила - Любомира не знаеше. Но всичко важно в живота й започваше и завършваше така - с червените светлини и сирени.

"Дори в онзи мразовит януарски ден преди 40 години, когато съм решила да се появя на този свят, това не е станало с радост и щастливите усмивки на роднините, а със сълзи, спомня си разказите от своето детство Люба. - Когато майка ми получила контракции, нямало кой да я откара до болницата. Както все по-често се случвало напоследък, баща ми и тази вечер имал "неотложни служебни ангажименти". Обадил му се един съсед преди да закара майка ми в родилното. Изглежда всички освен нея знаели за "работата" на баща ми". От поредната среща с любовницата си мъжът

се качва

на колата

леко подпийнал,

с чувство за огромна вина и с желание час по-скоро да поправи грешката си. Но на заледен завой губи управлението и се блъска в стълб. В безсъзнание и почти едновременно с родилката го вкарват в спешното отделение в часа, в който Люба поема първата си глътка въздух. Майка й, неподозираща за случилото се, я кръщава на него - Любомира. И несъзнателно я обрича на прокобата, която ще я спохожда през целия й живот.

"Майка ми никога повече не се усмихна. Сякаш обвиняваше мен за трагедията си. Освен другата, другите, целия свят. Сякаш заради мен баща ми е предпочел да бъде с друга и като че ли моето раждане е предизвикало раздялата им. Имах чувството, че тя вярваше, че ако не съм била аз, те щяха да бъдат още заедно", през сълзи анализира факти от миналото си Люба. Така израства в самота, студено мълчание и натрапчиво чувство за вина. Вината, че е родена да създава нещастия. Затворена, необщителна и самовглъбена някак си преминава през изпитанията на пубертета и подигравките на съучениците, че е аутсайдер, странна птица, невзрачна странница, дете на разведени родители. В университета тези разлики в поведението не личат толкова и там Люба успява да завърже няколко познанства, които прерастват и в искрени приятелства. Точно така среща и Петър - покрай лекциите по латински и дългите престои в библиотеката. Той винаги знаел какво да каже и кога да замълчи. Не настоявал, не досаждал, изслушвал когато трябва. Не й се подигравал на скромния външен вид и я изчаквал сама да заговори за това, което тежи на душата й. Докато един ден не й предложил брак. "Бях объркана. Не знаех дали съм влюбена, винаги нещо ме спираше да обикна някого истински. Като че ли историята на родителите ми щеше да се мултиплицира в моята лична. Но

Петър беше

добър с мен.

Винаги ме гледаше в очите. Вярвах му, без да си го налагам. Не знаех дали ще бъда щастлива, но трябваше да дам този шанс и на двамата", припомня си разсъжденията отпреди години Люба. И казва "да". Но първо Петър трябва да мине през задължителната школа на казармата. "Ще свърши бързо, уверява я той. - Само няколко месеца, за висшистите е по-леко, полагаемата и другите награди ще стопят още повече времето". Изпраща го със свито сърце. Предчувствието не я лъже. Ежедневните разговори по телефона в точно определения час зловещо секват. На третия ден Люба се обажда в поделението, откъдето й отговарят, че Петър е с вирусна инфекция. Успокояват я, че до седмица ще се оправи, но за сега трябва да бъде под наблюдение и да лежи. Сигналът "свободно" след рутинния отчет на дежурния пронизва съзнанието й. "Още тогава разбрах, че става нещо. Ако беше просто настинка, щях ли така да се смразя. Щях ли да изгубя представа за действителността за повече от петнайсет минути. Още в този миг чух линейките", разказва Люба. Същите линейки, които с виещи сирени откарват Петър във Военна болница. Диагноза - двустранна бронхопневмония. Специалистите не могат да му помогнат. И момчето умира. На 22 години. "Светът се завъртя пред очите ми и се сля с червените сигнални светлини на линейките. Не вярвах, че това може да се случва тук, на мен, в реално време. Хората не умират просто така от настинка на 22! Медицината е толкова напреднала, че възкресява хора след години клинична смърт. Защо Петър трябва да си отиде преди да е опитал и една трета от истинския живот. Кой е виновен? Проклетата безсмислена казарма, недоглеждането на лекарите, или моята черна орис", на пресекулки и с тебеширен пресъхнал глас пита Люба.

Следват 8 години пълна тишина - в социални контакти, в професионални изяви, в по-близки отношения дори със съседите. Люба се затваря тотално в себе си. Гласът й става глух и безизразен. Погледът празен. Държат я на работа, защото не създава проблеми, не е конфликтна и не е заплаха за никого.

Никой не знае

къде живее,

какво прави след работа, има ли нужда от нещо. И никой не пита. Така е много по-удобно за всички. "Но както е казал един мъдрец, човек, живеещ в самота, съществува само наполовина. Такъв беше моят живот - половинчат без емоции, без приятели, без дребните сплетни дори. Колегите бяха спрели да обсъждат поведението ми. Имах чувството, че не ме забелязват, че съм станала част от мебелировката и че ги вълнувам точно колкото овехтелия диван, който въпреки неугледността си е толкова удобен... Докато не се появи почти от нищото Валентин", спомня си за онези дни Люба. Великодушен, открит, лъчезарен и много общителен, за кратко време Вальо успява да разведри Любомира. Предлага й нестандартни развлечения, които тя не може да си позволи. Първоначалните й опити за съпротивление, провокирани от голямата разлика в годините, бързо се стопяват. Черните облаци се раздигат и тя започва да се усмихва по-често. Сменя прическата си и си купува червена блуза. Понякога изпуска новините по телевизията и вместо да гледа до късно просълзена "Холмарк" се запасява с любовни комедии от видеотеката. Подаръците на Вальо са впечатляващи и много задължаващи, но той с разоръжаваща усмивка всеки път я убеждава, че тя заслужава повече. Преди да й признае, че е женен. "Веднага пред погледа ми изникна образът на мама - обвинителен, тъжен и предупреждаващ. Заради онази, другата, семейството ни беше разрушено. А какво правя аз сега? Градя собственото си щастие върху руините на нечие друго, на онази жена, която притихнала и добра чака Вальо в къщи, пази семейния уют и се грижи за сина им, за вечерята, за изгладените ризи... Щастлива ли съм, живеейки по този начин, започнах да се питам тогава", споделя Люба.

Съдбата

на любовницата,

на третата страна в триъгълника, на приятното допълнение, на свежия полъх в скучното статукво връхлита Люба в пълната си сила. Самотните нощи, в които се разпъва между естествения импулс да бъде щастлива и вината, че разрушава щастието на едно семейство, я изтощават. При срещите с Вальо споделя своите опасения. Но той винаги успява да я разведри, да я убеди, че е по-важна от всичко друго за него, че вкъщи не се чувства спокоен, че ежедневните скандали го изморяват и че - още малко да порасне сина му и ще сложи край на всичко. Само малко търпение... Така се изнизва първата година. Люба приема за естествено в събота и неделя да стои пред телевизора, вместо да се разхожда в парка с любимия. Нали той трябва да играе футбол със сина си, това е негово задължение. А също и да украсява елхата за Коледа и да се радва на семейната трапеза, приготвена с любов от съпругата му. Какво толкова - подаръкът, поднесен на 27-и, е същият, какъвто щеше да бъде и на 25-и. Но емоцията, с която е поднесен, сигурно нямаше да е същата, ако живееха заедно, не спира да се самозалъгва Люба. А ударите на часовника в полунощ на Новата година всъщност отброяват секундите, които я делят от срещите с него. "Наздраве" с огледалото и "лека нощ", до следващия път. А после... "Нещата започнаха да се повтарят натрапчиво едни и същи. Неделя след неделя, Коледа след Коледа. Първоначално приемах всичко за нормално, но после започнах да се изморявам. Биологичният ми часовник тракаше досадно. Напрежението ме изморяваше. Очакването ме убиваше. Спрях да вярвам на обещанията му за развод и се понесох по течението. Година след година. Само причините за отлагането бяха разнообразни - жена му получила нервна криза и лекарите казали, че се нуждае от спокойствие; синът му се забъркал с лоши приятели и педагозите посъветвали да прекарва повече време със семейството си в разговори и общи развлечения, после адвокатът замина за чужбина, през зимата не е най-подходящото време да се започва нещо ново... Елементарни,

до болка познати

оправдания,

които ту ми даваха желаната надежда, ту ме хвърляха в яростно отчаяние и самосъжаление", припомня си Люба за онези години.

Почти изгубила надежда, че някога ще може да създаде свое семейство, в една от редките романтични вечери с Вальо Люба получава неочакван подарък. Купих къща за нас двамата, молбата за развод е при адвоката ми, само няколко месеца и ще бъдем заедно, произнася Валентин най-желаните думи над чашата червено вино. Люба е в еуфория. Обзавеждането, ремонтът, красивите аксесоари за новото жилище превземат всяка от свободните й минути. Всичко е толкова красиво, че не може да е истина, прокрадва се неканена мисъл, но бързо се разсейва от щастливата усмивка на Вальо. В дългоочаквания ден, в който ще бъде отпразнувано събитието, Люба осъмва в новата къща. Цял ден се суети около печката, подрежда масата, избира музиката... Вечерта сяда и изпълнена с надежда започва да се вслушва в тишината за стъпките на Вальо. Час след час. Очакването се превръща в напрежение, напрежението в тревога. В полунощ, вбесена и изнервена Люба хваща такси към моминската си квартира. Минавайки покрай дома на Любо обаче изпада в истински ужас. Там светят онези същите светлини на линейките. Сирените пронизват съзнанието й. Тя вече знае, че проклятието й я е застигнало отново.

"Беше получил инфаркт. Изпаднала съм в безсъзнание и таксиметровият шофьор ме е откарал в болницата. Месеци бях на успокоителни. После ми назначиха лечение при психиатър. Изглежда много по-рано е трябвало да обърна внимание на здравето на душата си. Раните от детството ми се оказаха много по-трудно излечими от всички последвали ги разочарования и нещастия. Вече не кроя въздушни планове. Няма ги илюзиите. Отпратих поредния човек от живота си. Плаках горко за окървавеното сърце, но отново се усмихнах на света, защото той отново е добро място за живеене. Свикнах и с мисълта, че не тайнствената прокоба е виновна за провала на живота ми. А че има случайни и предизвикани събития в живота на всеки човек, които трябва да се преодоляват. И да се продължава напред", завършва разказа си Любомира.

Статистика44 до 76% от мъжете и 21 - 50% от жените изневеряват на своите половинки. 80% от жените твърдят, че го правят заради неуспешния си брак, докато половината от изневеряващите мъже въпреки това смятат, че бракът им е успешен. За нежния пол и в извънбрачната връзка на първо място са чувствата - почти 80% от жените изневеряват "по любов". Само 30% от мъжете определят с тази дума причината за своята изневяра. Повечето жени (почти 87%) изпитват угризения на съвестта, докато при мъжете такава е налице почти само в случаите, когато забежката им е разкрита.

 

 

Причините за мъжката изневяра:

 

* Синдромът на Дон Жуан

Сред мъжете съществува една не толкова голяма група, която страда от особено невротично разстройство, за което е характерно болезненото желание за самоутвърждаване чрез многобройни сексуални контакти.

* Сексуалните отмъстители

Това е типът мъже, които в някакъв момент от живота си са се почувствали непълноценни заради (според тяхното разбиране) поведението към тях на някоя жена, с която са имали емоционална връзка, доминиране на партньорката във връзката им.

Ако такъв мъж е семеен и е в подчинено положение, той по всякакъв начин се опитва да накара любовниците си да страдат. Най-често "отмъщаващите" мъже намират подходящи партньорки сред жените, които търсят подкрепа и любов.

* Бягство от скуката

Склонни към изневяра са и много мъже, които смятат брака си за успешен. С времето любовта в него намалява, а страстта е изместена от всекидневната монотонност. Мъжете, които по природа обичат повече силните емоции, започват да страдат от прекаленото спокойствие в брака им, макар да твърдят, а и да вярват, че ценят трайната си връзка с партньорката и не искат тя да приключва. Този тип мъже крият своите авантюри, но чрез тях се зареждат с енергия и се чувстват бодри и силни.

* Емоционалната изолация

Дори в съвременното общество много мъже са отдадени на задачата да успеят в кариерата, за да обезпечат своето семейство. Техните партньорки съзнателно не ги занимават с дреболиите от домашното всекидневие, без да осъзнават, че по този начин сами правят първата крачка към отчуждението. Мъжът счита, че никой не желае да споделя с него емоциите от успехите и грешките му и започва да се смята "използван". В резултат си намира любовница, която е финансово независима и го цени (според собствените му разбирания) само заради духовните му качества.

* Бягство чрез секса

Мъжете, които изпитват проблеми от психологичен характер, дори без те да са свързани с техния семеен живот и секса, често търсят решението им чрез секса. И когато не могат да си признаят проблема пред партньорката, търсят утешение на друго място. Жените по природа са склонни към съчувствие и такъв тип мъже лесно намират кой да се отнесе с разбиране и ласки към нещастието им.

  Материалът е от архива на BG Север