Несправедливи обвинения и нелепи смърти рушат живота на Владимир

35-годишният мъж търси бягство в алкохола и наркотиците

Вяра ЦЕНОВА

"Имаше само една засечка и това беше параграф 22 - според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят; но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участва в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети; но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тази клауза в параграф 22.”

"Параграф 22”, Дж. Хелър

Около своя параграф 22 е извървял живота си и един 35-годишен мъж. Историята му звучи като сценарий на филм, но е напълно реална.

Старите му познати разказват неговата история. На кръпки. Защото той малко говори за себе си. Позволява си го само в най-затънтените места, в онези кръчми, където миризмата на пържено се пропива в дрехите и в кожата, изпаренията от изпития алкохол се смесват с гъстия цигарен дим и посетителите са едни и същи. Думите остават там. Каквото и да направиш, то си е твоят филм и никой не ти се бърка. Там Владимир може да цитира Хелър, научил е Параграфът наизуст, имал е достатъчно време. В затвора.

Когато е в VIII клас, майка му заминава за Гърция. Той остава с баща си, по-малката си сестра и по-големия си брат. Безпаричието ги е овълчило.

Крадат си взаимно джобните, разпределението на нищожната помощ, изпратена от майката, се превръща в свади и дори бой. И Владимир намира свой начин да се спаси. По начало е будно дете. Но изведнъж, както обикновено се случва в тази възраст, се превръща в аутсайдер. Не желае да се социализира, не общува с никого. Винаги в черно, вечният самотник и странник. Но пък един от най-добрите ученици. Няма приятели, освен книгите. Не демонстрира апатията си към света, просто иска светът да не го закача. Въпреки че има големи шансове да влезе медицина с впечатляващите си познания по биология и химия, изобщо не обръща внимание на такава алтернатива за бъдещето си. И трябва да влезе в казарма. Там не може да носи черно, не може да се противопоставя на правилата, не може да бъде различният. Би трябвало да е доволен –- там е никой в еднаквостта с останалите. Но когато небето ти е квадратно, когато се виждаш размножен по хиляда, когато няма къде да скриеш емоцията си, да не те забелязват не ти е достатъчно. При първия отпуск Владимир бавно излиза през портала и не се връща обратно. Без да осъзнава докрай постъпката си, просто диша свободата си.

Пътува на стоп, лови риба, напива се в парка, или просто посреща изгрева с широко отворени очи. Това, което логически следва е: Издирване, съд, карцер.

Едно от многото неща, които човек научава в затвора е, че нещата са такива, каквито са и ще бъдат такива, каквито ще бъдат, казва Оскар Уайлд в най-съкровената си изповед, писана в килията. Владимир вдъхва наказанието си. Като необходимост. Тук научава „"Параграф 22” почти наизуст. Разбира се, че иска да лети, но е луд, защото се е скрил зад безразличие, а полетът всъщност е най-категоричното заявяване, не изкрещяване, на свобода и различие. Но в затвора можеш да летиш само в квадратното небе. И пируетът ти се счупва в решетката. Тази лудост в живота на Владимир няма да е последната. Редуването на добро и лошо при Владо не важи. Изумително е как при него се повтаря все едно и също - обвинение, затвор, оправдание. Явно съдбата си има любимци и "любимци”. На вторите отсипва само от горчилката.

Когато се прибира у дома, атмосферата е по-отровна, отколкото я е оставил. Хваща се на работа –- каквато намери, за колкото време може. Няма претенции. Най-често помага по строежите. Спи при баба си и дядо си в близко до Плевен село. Възрастните хора приемат безропотно странностите му. По-търпелива е бабата, дядото - кибритлия, все от нещо е недоволен, все гледа за какво да се заяде. Най-много не приема това, че Владо харчи всичките си пари за пиене. Не че става агресивен, но време му било да се вземе в ръце, да се поогледа за подходящо момиче, семейство да създаде. Момчето не влиза в спор - или думите на стареца минават покрай ушите му и не го достигат, потънал в своите си мисли, или просто се усмихва благо и успокоява възрастните хора с: има време за всичко. Докато една вечер старецът разгневен не му връхлита с брадва в ръка. Обвинението е, че Владо му е откраднал пенсията. Младият мъж първоначално е стреснат, после започва да обяснява, че никога не би посегнал на и без друго нищожните средства за преживяване на най-близките си хора. Дядото обаче не се успокоява - убеден е, че внукът му е откраднал парите, за да се напие безпаметно за пореден път. Замахва с брадвата. Владо вдига ръка да се защити, но в един миг

сечивото се изплъзва от старческата ръка, завърта се и ранява смъртоносно възрастния човек. Бабата става неволен свидетел на свадата, не успява да се намеси навреме и непоправимото се случва. Владо отново е зад решетките. Обвинението е тежко. Този път обаче близките му застават зад него. Всичките им показания са в негова защита - нещастен случай е било, опит за самозащита, има очевидец. На втора инстанция мъжът е оправдан. Но случката оставя втори, още по-дълбок белег в съзнанието му. Като разкривен от параноичен сън му се върти сюжетът на "Престъпление и наказание”. Като че ли наистина той е убил дядо си, за да му вземе мизерните пари. Вижда се как замахва с брадвата. Шурналата кръв първо го плисва в очите, от болката започва да вижда всичко в червено. После лепкава топлина се плъзва по цялото му тяло. И той се буди задушен в сълзи. С този случай връзката му с остатъка от семейството му е прекъсната завинаги. Заминава за столицата. Кръгла нула, никой, един човек, който търси тълпата, за да може да остане насаме със себе си. Да се скрие някъде, където няма да знаят за обвиненията. И може би ще започне живота си на чисто.

Наистина му се случва нещо хубаво - среща момиче, в което се влюбва. Току-що завършила гимназия, от заможно семейство и с перспективи. Които никога не сбъдва. Запознават се в един клуб в Студентски град. Допадат си по същината си - двама самотници, които не търсят компанията на другите. Еднакви в различността си. Компанията им е повече мълчалива. Но понякога, след третата водка, Владо й цитира любимите си поети докато се шляят безцелно по нощните улици. Тя често сменя настроенията си, но младият мъж не го забелязва. Не ревнува от странно изглеждащите й познати, с които тя провежда бързи тихи разговори. Опознаването им е на сетивно ниво. После идват фактите - тя взима хероин. Владо не я осъжда, нито се опитва да я спре. Напротив, любопитен към всяко ново изживяване, което може да го откъсне от мислите за миналото и от безперспективието на бъдещето, сам решава да пробва. И така затъва все повече.

Следват месеци на безпаметие.

Но не в подлези и изоставени постройки, които скриват истински случващото се в изгнили дюшеци и остър дъх на урина, макар че стремежът към нещо толкова екзотично понякога ги запраща и там, сред другите, обикновените наркомани. Момичето винаги има подходящ "терен” с очарователно извинение за "приятно изкарване”. Секунди на бляскав възторг и издигане над тялото и последващи ги дни на абстиненция и болка, която сковава ставите и мускулите, но която също е добре дошла за Владо. Това е новооткрит път за бягство. В експериментите със себе си той открива и друго - предишният му приятел, алкохолът, смекчава болката, причинена от новата зависимост. Завладян от новите усещания, от привързаността си към момичето, подобна на зависимостта към наркотика, той забравя всичко друго. Работи каквото намери - хамалин, чистач, общ работник, но винаги за кратко. Взима парите и ги материализира в опиат. Приятелката му има достатъчно средства, поне на този етап. И точно в огненото око на този омагьосан кръг Владо се оказва отново в затвора. Но не заради наркотиците. Този път е заподозрян в убийство на клошарка. Мърлявият му външен вид и мотаенето със съмнителни компании просто го навират в очите на полицията. Заедно с ареста и следствието Владо излежава повече от две години зад решетките. Отново преосмисля наказанието си - виновен е, но не за своята вина е затворен. През това време се изчиства. От наркотиците, но не и от мислите. Събира още горчилка към враждебния свят. А светът, с ехидна усмивка го чака за следващата доза изненада. Освобождават го като невинен - открит е истинският престъпник. За Владо няма компенсация. Свободен е, но не знае какво да прави. Връща се отново при момичето си. Но не може да го познае. През това време наркотикът я е преобразил. Владо прави опит да се срещне с родителите й. Разбира, че са правили многократно опити да я изпратят на лечение в чужбина, за каквото имат финансовата възможност. Тя обаче категорично отказвала. Обещава да помогне и да я накара да се върне към живота. Но самият той не е убеден дали го иска. Вместо да измъкне нея от блатото, отново сам затъва. Преживяното го смазва. Намира, че само с разтопения бял прах

във вените си може да отмъсти за всички несправедливости в живота си. Постига най-голямата победа - мир със себе си, когато душата му се върти в тунела към светлината, а тялото, идентифициращо го като гражданинът Д., с ЕГН..., обвиняван в две убийства, излежавал духовни и чужди присъди, това тяло не му трябва. То може да лежи в най-долния коптор. Но да спаси нея...…

Момичето умира от свръхдоза. Владо даже не разбира как се е случило, защото е бил в своя делириум. Сутринта просто е по-студена и по-синя. С отворени очи, търсещи слънцето. Родителите й не могат да му простят в мъката си. Не го допускат до погребението убедени, че той й е сложил фаталната доза.

Днес може да се срещне по плевенските улици - безцелно реещ се и глуповато усмихнат.

Добре облечен е, чист и понякога се усмихва. От време на време пие със стари приятели във вмирисани кръчми и цитира любими пасажи от книги. Не че се прави на интересен, просто вади с нокти от спомените си най-чистото. За останалото говори бавно и на части. Нереално е да се събере всичко само в един живот и само до тази точка на този точно живот. Прехвърлил е Христовата възраст. Но не знае колко му е отсъдено да преживее още, разпъван многократно на кръста на обвинението и изкупувайки грехове, които не е извършил.

" - Ако си заслужава да живееш за едно нещо, заслужава си и да умреш за него - каза Нейтли.

- Ако си заслужава да умреш за едно нещо - отговори кощунстващият старец - сигурно си заслужава и да живееш за него." (“Параграф 22”).

Владо още не е намерил смисъла. Не го и търси. Няма нищо, заради което да живее, или заради което да умре. Каквото е било, било е. И това, което предстои, е в бъдещето.

Материалът е от новия брой на BG Север