Брой  26                                                  

10 - 16 юли 2009 г.

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

Иван Радоев-син

С най-новия член на трупата на "Комиците" плевенчани имаха възможност да се срещнат на живо миналата седмица на площада. Със сина на големия драматург и поет разговаряме за работата му като актьор, за мисията и призванието на комедианта, за уроците, които е наследил от баща си, и поуките, до които сам е достигнал.

Човек без чувство за хумор е комплексар

Иван Радоев-син е роден на 7 октомври 1972 г. в семейството на писателя Иван Радоев и балерината Весела Радоева. През 1995 г. завършва НАТФИЗ "Кр. Сарафов" - актьорско майсторство, в класа на проф. Димитрина Гюрова. В трупата на Театъра на българската армия е от 1995 г. Играе на сцената на Народния театър, театър "Сълза и смях", Нов частен театър, Модерен театър. От една година е част от екипа на телевизионното предаване "Комиците".

Роли: Треплев в "Чайка" от А. Чехов, Терсит във "Война и блудство - блудство и война" по Шекспир, Алджърнън в "Колко е важно да бъдеш сериозен" от О. Уайлд, Ричард Уърни в "Елизабет или Кралицата - девственица" от К. Симеон, Костя в "Четвъртата сестра" от Я. Гловацки, Еди Папазян в "Ножица-трепач" от М. Ейбръмс, Бр. Джордан в "Крогстад", "Куклен дом" от Х. Ибсен и др. Участвал е във филмите "Съдбата като плъх", "Г-жа Динозавър", "Наблюдателят", "Емигранти". Номиниран за режисьорски дебют на националния фестивал "Нова българска драма" в Шумен за пиесата от неговия баща "Кълбовидна мълния". Носител на наградите: "Аскеер" за ролята на Йонадав (1996 г.), "Иван Димов" за ролята в "Много шум за нищо" (1997 г.), "МаксиМ" за ролята във "Война и блудство - блудство и война" (2000 г.), награда за мъжка роля на Варненския фестивал и Международния филмфест за филма "Емигранти" (2003 г.)

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Радоев, вълнувате ли се, когато идвате в Плевен? Има ли нещо по-специално, което ви свързва с този град?

- Много неща. На първо място баща ми - големият поет и драматург Иван Радоев, е роден в близкото тогава село Пордим и гимназиалните си години е изкарал в Плевен. Даже наскоро разбрах къде е живял - под наем в една стара къща на Старата главна. Театърът носи неговото име. Първата си пиеса като режисьор аз направих тук - в плевенския театър. Така че има много поводи да се гордея с този град.

Аз не съм живял в Плевен. Винаги съм идвал само когато ми се е налагало по работа и повече от една седмица не съм се задържал тук.

- Но с плевенския театър ви свързва не само името на баща ви...…

- Освен че носи името на баща ми, както вече казах първата си постановка като режисьор направих тук преди 4 - 5 години - "Кълбовидна мълния" - пиеса на баща ми. И ми беше изключително приятно. Почувствах се като дете, погалено от баща си. Мисля, че се получи добре. Познавам хората в театъра. Това е един хубав театър и винаги е бил на ниво.

- От скоро сте в екипа на телевизионното предаване "Комиците". Как се чувствате сред толкова известни комедийни актьори?

- Много приятно се чувствам. Това е една много хубава компания от талантливи актьори, с които се работи много ползотворно и забавно. Аз съм най-новият член на трупата на комиците - от почти една година. И се чувствам невероятно. Познавам се с всички. С някои от тях не бях работил досега. Но това са едни прекрасни актьори.

- Вие участвате ли в идеите за сценария?

- С писане не се занимавам изобщо, нямам такива амбиции. Моята работа е изключително актьорска. Нямам амбиции за писане, защото просто не чувствам необходимост.

- Как протича един работен ден в "Комиците"?

- Един работен ден... Може би отстрани изглежда много лесно всичко, но не е така. Всичко е много сложно като организация, много време изисква подготовката, за да се получи по начина, по който искаме. Работи се много стегнато, винаги се репетира предварително. Два дни преди снимките се четат текстове, обсъждат се кое става, кое не става. На следващия ден пак има репетиция. Всичко се върти веднъж на репетиция, след това се заснемат две предавания едно след друго. Цялото това нещо става на живо, пред публика. Което е много мило. Когато всичко става на живо пред хората, в момента, когато всички тези текстове оживяват - това е най-хубавото.

- А от страни предаването изглежда много забавно - като че ли сега в момента стават нещата, без да сте ги отиграли предварително, импровизирате и самите вие избухвате в смях...…

- Не е така. Такива неща стават много трудно, колкото и на някой да му се струва лесно. Да се прави хумористично предаване е много трудно. Аз се убеждавам за сетен път. И въобще не е толкова елементарно, колкото изглежда.

- Какво трябва да притежава комедийният актьор, за да принесе настроението си на сцената и върху зрителите пред екрана?

- Това си е като един театрален спектакъл. Ти си длъжен, това ти е работата - да забавляваш хората. Дали ще се смеят, или ще плачат, е въпрос на това, което играеш. Специално на "Комиците" целта е да разсмиват хората и да ги забавляват. А какво да притежава актьорът? Много качества. И най-вече трябва да ги има този, който изпитва желание да прави комедия на живо.

- Това ли е печелившият жанр - скечовете, нещо кратко, но смешно и забавно, което да разтоварва хората, и то пред телевизорите, вечер вкъщи?

- Хората безспорно имат нужда от такъв хумор. Това се доказва от изключително високия рейтинг, който вече толкова време поддържа предаването. Това е може би заради трудните времена, в които живеем - човек иска да се позасмее поне малко пред екрана, защото ежедневието го притиска.

- И иска да види героите на деня в по-друга светлина - малко комична, сатирична... При вас е практика да каните като публика популярните личности, за които правите скечове. Те винаги ли са настроени позитивно към вашия хумор? Има ли случаи на разсърдени, обидени, на които не им е допаднало да се виждат в определена светлина? Имате ли си любимци сред тях?

- Различно е. Във всяко предаване различни хора идват. Аз не бих казал, че обичам да подражавам на някого. Това са едни гости, на които е отделено специално внимание и винаги е било забавление да наблюдаваш как самите те реагират на насочения към тях хумор. Но това е мерило за манталитета на един човек. Когато човек носи на майтап, това е много хубаво. Значи не е комплексиран, отворен е към света. Почти не се е случвало с някой да си направиш бъзик и той да погледне лошо на това. Изключенията показват, че някои хора нямат чувство за хумор, което е много лошо. Аз мисля, че такива не е имало досега в предаването.

- А зад кадър пак ли всичко е смях и забавление? Това не изморява ли, не се ли изчерпвате идейно и емоционално?

- Да, отстрани също е много забавно. Не може един тежък ден да мине без майтап и забавление. Ние се забавляваме и зад кулисите, но пак казвам - това е много сериозна работа. Тя само изглежда лека и смешна. Равносметката обаче след един такъв работен ден е, че след като се прибере човек у дома, той се чувства много уморен, но и удовлетворен от една сериозно свършена работа. Умората е приятна.

- Любо Нейков казва, че намира много от сюжетите за скечовете си на улицата. И при вас ли е така? Защо най-смешното и най-сериозното се случват именно на това място?

- Да, това е така. На улицата човек може да срещне много смешни неща, които иначе не би могъл да измисли въобще. Улицата е най-голямата хранилка за такъв вид хумор. Това по някакъв начин е най-живото място, което може да се случи на човек. На улицата има всякакви хора. Аз непрекъснато наблюдавам там различни неща и те често ми влизат в работата. Понякога са толкова нелепи и смешни, и тъжни. Имал съм много случаи, когато съм казвал - ей това нещо ще го изиграя в театъра. Понякога това става много трудно, защото на улицата има по-артистични неща, отколкото в театъра.

- Много често децата на известни родители се чувстват подтиснати от тежестта на техните имена или пък допълнително се нахъсват и амбицират да докажат, че са не по-малко способни да постигнат високи цели. Името на баща ви помага ли ви, или ви пречи в дадени моменти?

- Никога не мога да стигна баща си, но и аз не се занимавам с писане, а с игра. Писането не ми се отдава, не чувствам необходимост да го правя. Но и никога не съм имал амбиции да се доказвам, да се съревновавам с него - това е безсмислено. Аз си работя моите неща, стремя се да се усъвършенствам в собствената си посока. Силната личност на баща ми много ми помага, аз продължавам да чувствам присъствието му около мен. Но може би и той направи така, че коловозите ни да не се пресичат и аз да си имам своя път в живота.

- Почти винаги семейната среда е определяща за развитието на личността. Вие сте израснал в артистично семейство. Това повлия ли ви по някакъв начин - в оформянето като личност, в избора на професия?

- Човек се оформя и развива до края на живота си по някакъв начин. Аз не смятам, че съм завършена личност. Дори в момента, в който реши: "Аз вече съм завършена личност", продължава да научава нови неща. Човек е отворена система и дори срещата със смъртта не е финал, а още едно ново нещо. Но родителите имат голяма роля в оформянето му като личност - с възпитанието, което му дават, с ценностите, които му внушават, най-малкото с кръвта, която е една и съща. Баща ми винаги е бил главният кумир за мен. Човек възприема много хора от различни области като кумири, като образци, на които се възхищава и на чието ниво иска да достигне. Що се отнася до избора до професия - баща ми се опита да ме предпази от тази професия, но не успя. Опита се да ми обясни, че това е много неблагодарна професия. Но тя е и много заразителна. Той имаше желание да се занимавам с нещо друго, но не ми попречи да кандидатствам във ВИТИЗ. Остави ме сам да взема решението. Съветваше ме да отида да работя земята на село, защото близостта до земята, до естествения начин на живот, това е най-висшата форма на осъществяване на една личност. И сега, във всяко свободно време, гледам да ходя на село, да се занимавам с работи, с които в града ми е невъзможно.

- Някакви индикации към този занаят имахте ли като малък? Никола Анастасов сподели, че е имал голямо желание да следва хидромелиорации, но понеже не го приели, станал актьор. За други това е сбъдната детска мечта, към която съвсем осъзнато и целенасочено са се стремели. При вас как се случи?

- Не. Късно дойде този интерес към театъра при мен, някъде в гимназията. Преди това не съм имал такива амбиции. Много актьори са влезли по случайност в този институт, но после са доказали, че са имали и талант. Всъщност едни от най-ярките ми детски спомени са свързани с Музикалния театър, където майка ми играеше и ме водеше на постановки с нейно участие.

- Имате ли си любими роли?

- Всяко ново нещо ми става голяма любов. Обичам всичките си роли, които съм правил досега, въпреки че не са чак толкова много. Любими са ми и тези, които са станали добри, както и не чак толкова сполучливите. Но най-интересно ми е това, което правя в момента. Всяка нова роля ме обсебва. И всеки път е различно, не мога да кажа, че обичам всичките си роли еднакво. Обичам да експериментирам, но смятам, че експериментът трябва да доведе до нещо хубаво. Защото театърът за мен е хубав или лош в зависимост от това дали нещо ми харесва, или не. Разбира се, приемам абсолютно всичко и ми е интересно, но стига да съм убеден, че е необходимо, че е естетически издържано.

- Спомняте ли си вашия изпит в НАТФИЗ?

- Разбира се, такова нещо не може да се забрави. Голям стрес. Много се притеснявах. Сега ме поканиха да бъда асистент на Ивайло Христов - да преподавам в неговия клас. И като гледах предварителните изпити в НАТФИЗ, си припомних моите емоции какви бяха. Тези хора толкова се притесняваха. И това е нормално.

- На какво ще учите студентите?

- Първо тази професия се учи докато си жив. Аз не мога да кажа, че знам всичко. Но на някакъв елементарен занаят, защото и актьорството си е занаят, мога да ги науча. Оттам нататък да се оправят с таланта, който имат. От друга страна, аз даже на сцената се стремя да съм максимално верен на себе си. От това как актьорът се държи на сцената може до голяма степен да се открие какъв е характерът му. Много си личи в професията от това как играеш, какъв човек си всъщност.

- Всички обвиняват младото поколение, че е прекалено комерсиално, че повече се вълнува от материалните неща и предпочита да общува чрез интернет, изолирайки се от реалния живот. Според вас, като част от това младо поколение, тези обвинения справедливи ли са?

- Не мисля, че могат да се обвиняват младите хора. Те са били винаги прогресивни и с желание да се развиват. Те винаги са прави. Ако в нещо са сгрешили, вината е била в по-възрастните, не в самите млади.


Материалът е от архива на BG Север