Проф. Иван Харалампиев

2007 година е последната от мандата на ректора на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Професорът е общински съветник, почетен гражданин на старата столица и в същото време е една от най-противоречиво възприеманите личности във Велико Търново.

Да си ректор е по-тежко отколкото да бъдеш премиер

Професор, доктор на филологическите науки Иван Харалампиев е роден през 1946 г. в Кюстендил. Завършва специалност българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий” през 1973-та. През следващата година става аспирант и до сега е в научните среди. От 1999 г. е ректор на ВТУ. От 2005 г. е член на Общото събрание на пълномощниците и на УС на Съюза на учените в България. Има публикувани над 160 труда, от които 12 книги, учебници и учебни помагала. Почетен гражданин на Велико Търново от миналата година, притежава много награди и отличия. Безпартиен, общински съветник от листата на НДСВ в старата столица.

Зодия Скорпион.

Женен с едно дете, дядо на две внучета.

Интервю на
Кремена КРУМОВА

- Проф. Харалампиев, 2007 година е последната от втория ви мандат като ректор на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". С какво ще се занимавате след месец май - витае слухът, че ще се кандидатирате за кмет на старата столица на предстоящите местни избори?

- Ще си почина, разбира се. Трябват ми няколко месеца за активна почивка, тъй като работата на ректора е много отговорна, много тежка, макар че сега не я усещам, тъй като съм свикнал на натоварването. Зная, че ще ми бъде нужно време. На 60 години съм вече и оттук насетне не мога да правя планове за себе си, по-скоро други могат да правят планове за мен. Наистина се чуват и такива неща - че ще ставам кмет. Самият аз все още не мисля сериозно за това. Все пак съм университетски човек, ВТУ има достатъчно и почетни длъжности, и други неща, с които човек може да се чувства полезен. Аз имам и обществени изяви. 2007-а е и година на очакванията - влизането на България в ЕС, общински избори. Местният вот ме интересува, аз съм общински съветник. Работата не ми е неприятна, а интересна. Считам, че така влизам в живота на града по-активно. Очевидно няма да остана само с преподавателските си часове в университета, но времето ще покаже с какво друго ще се занимавам, засега не съм решил сериозно нищо.

- Какво ще ви липсва най-много от атмосферата, след като вече няма да сте ректор? Ако имахте право на трети мандат, щяхте ли да се кандидатирате отново?

- Най-много ще ми липсва натоварването, динамиката на всекидневието. Но все пак аз съм и учен, който има работа в кабинета си, а там съм изоставил доста неща. Сега ми липсва времето за активна научна работа. После ще ми липсва университетът като нещо, което можех да пазя, да правя, да поправям. Човек се заблуждава, че от него зависят много работи. Но от ректора зависят наистина много неща. Мисля, че дадох каквото можах на университета. Аз се бях заканил да върна това, което той ми е дал. А дали съм го нaпрaвил, е друг въпрос. Ще ми липсва всекидневната грижа за хората, за ректорската администрация, която е доста голяма. Това са великолепни специалисти и ще ми бъде мъчно за тях. Ние се събираме и извън ежедневната си работа, неформално. Като едно голямо семейство сме. И когато човек излезе от него винаги му е неприятно.

Що се отнася до третия мандат като ректор - навярно щях отново да се кандидатирам, въпреки че според мен осемте години са един предел. Наясно съм, че колкото и да е нестандартен, интересен, кадърен, умен някой, то той се рутинира и по някакъв начин започва да изостава полека от времето. Човек винаги живее в някакво свое време. И догодина щеше да има недоволство от моето появяване отново. Аз дадох каквото можах. И едва ли мога да измисля нещо по-интересно. А ето сега идват нови предизвикателства. Аз станах ректор, когато забраниха платеното обучение. Това беше огромно предизвикателство, тъй като предишният ректор ни беше оставил без пари. Но аз се справих с положението, макар и с цената на големи страдания. А сегашното предизвикателство - влизането на страната ни в Европейския съюз, и всички нови задачи, вероятно трябва да ги поеме друг човек.

- Какъв човек бихте искали да ви наследи и въобще как се управлява университет - с такт, мъдрост, хитрост, можене, или има други тайни?

- Трябва да е човек, който има опит в ръководенето на отделни сектори на университета, да има вродената дарба да управлява. Ръководството не се учи само. Както казва акад. Балевски - за да се развива нещо, трява първо да се навие. Има няколко души, които са достойни за поста. Това са проф. Буров или бъдещият професор Легкоступ и други. На първо място кандидатът за ректор на един такъв голям университет, какъвто е великотърновският, трябва да е професор. Необходими са и мениджърски умения. Едва ли има тайни при управлението на подобно висше учебно заведение. Университетът се ръководи с честно отношение към хората и институцията. Хитрост, не. Аз самият не съм хитър човек. Управлявах университета така, както и семейството си. На първо място трябва да нося пари в това семейство. Търся ги непрекъснато и, слава богу, намирам. Въпреки че някой ме обвиняват в обратното, университетът никога не е оставал без средства. Второ, тези пари не трябва да се харчат неразумно, ако искаме да има академични издания, конференции, покани на чуждестранни лектори. Да бъдеш ректор е по-тежко от това да си министър-председател. Защото ако свършат парите в държавата, той ще предложи на парламента да вдигне данъците. А един ректор на кого да вдигне данъците? Той трябва да се грижи за своите колеги, да ги накара да повярват, че не е дошъл да ги командва. Просто не бива да се взема насериозно на тази длъжност. Навремето един мой бивш началник ми каза: "Никога не сядай на стол, който не е с колелца. Когато седнеш на стола и той те подхлъзне малко, трябва да се сетиш, че си мандатен, временен и да помниш, че не си вечен". Един ректор остава в този колектив да работи като редови професор затова е необходимо да се старае да бъде човек с хората.

- През 2006 г. очаквахте университетът да получи акредитация, в началото на годината имахте професура. Това ли бяха най-щастливите, най-дългоочакваните моменти за вас?

- Едни от нещата, които се сбъднаха, бяха тези. Аз много уважавам проф. Буров, защото той е великолепен учен. Интересното е, че той повлече крак и след него заваляха защити на докторски дисертации и професури. Вероятно заради думите ми, че ректорът трябва да бъде професор, много хора решиха, че трябва да направят университетска кариера. Това е като да станеш полковник и после генерал. Като си дошъл като асистент, трябва да мислиш за професурата, т. е. да си следваш кариерата. Мен това ме е водило през целия ми живот и аз достигнах всичко. Даже съм си мечтал да стана и ректор. Хубаво е човек на своето място да се стреми да расте.

Акредитацията я смятам за голяма победа. И през следващите 6 години реално няма да има проблеми с нея. За ректор и половина сме успели да заработим. Ето например за 2005 г. имаме 43-ма професори, от които един академик, близо 200 доценти, 324 асистенти и 9 преподаватели. А през 2006 г. броят им се е увеличил поне с 20%. Имаме поне 50 - 60 нови процедури - докторски дисертации и др.

- Попаднахте под "куршумите” на много хора през 2006 г. Името ви беше замесено в обвинения в корупция, станахте почетен гражданин на Велико Търново със скандал. Това най-трудните и най-унизителните моменти ли бяха?

- Така е, да. Трудните моменти бяха повече през 2006 г. Нито едно от тези обвинения в корупция обаче не се доказа. А избирането ми за почетен гражданин наистина бе унизително. В такива случаи най-лесно е човек да вирне гордо глава и да се оттегли. Само че аз си зададох въпроса - защо? Какво направих - откраднах ли нещо, смазах университета ли, спрях развитието му ли, обидих някого или попречих на друг? Какви ли не комисии изпращаха - няма нищо. Защо социалистите си създадоха такова отношение към мен? На мен ми се обаждаха по телефона и преди, и след тържественото общинско заседание на 22 март. Тогава червените общински съветници бойкотираха наградата и не присъстваха. Голяма част от тези, които не влязоха вътре казаха: "Аз не мисля така, но няма как. На нас ни заповядаха”. Поставих на везните нещата. И си зададох въпроса "защо?". 15 или 12 човека решават, че Иван Харалампиев не е достоен да бъде почетен гражданин. Не. Съжалявам, но на тясно партийни обвинение и интереси не отговарям. Опитаха се да ми противопоставят оперната певица Лина Ковачева. Тук една партия се опита да се наложи, за щастие не успя. През цялото време, от самото начало откакто съм ректор, се опитваха да ме уязвят. И искаха да се оттегля. Целта им бе да победят университета и да сложат човек, който да обслужва политически партии, т. е. да давам на този строителството, на друг зареждането с нафта, на трети - закупуването на компютри, за да може той да отдели пари за партията си. А аз съм горд човек, зодия Скорпион. При мен не можа да стане това и си платих.

- Повече приятели или повече врагове си спечелихте през цялото време като ректор на ВТУ?

- Изгубих само един приятел, който не можа да преодолее гордостта си, защото се смяташе от рождение за ректор на университета. Вече е пенсионер. Съветвам и другите, които ще се явяват за длъжността: не бива да приемат това като своя житейска съдбовна цел. В края на краищата в живота има и далеч по-хубави неща от ректорството. Пък и то е тежко - човек си навлича много неприятности и какво ли не. Не бива да се смятаме за гениални. Спечелих много приятели, които ще ме забряват веднага след 8 май 2007 г. Това го знам. Но аз имам 10 или 15 мили приятели, които не се интересуват, че Иван Харалампиев е ректор или че може да стане министър. Не. Ние се обичаме, може да не сме се виждали по три години, но все едно сме се разделили вчера. А и имам чудесно семейство - съпруга, дъщеря и внучета. Какво ми трябва повече от това. Имам толкова приятели, колкото са ми нужни. Безспорно се появиха и другите - които ме величаят, защото съм ректор, казват колко съм гениален. Знам, че те по същия начин ще се увъртат и около моя заместник. Но такива хора има навсякъде. Соломон го е казал: нищо ново под слънцето.

- Как виждате България след 1 януари 2007 г. в Европейския съюз?

- Образованието ще пострада. Висшето образование пада по-ниско в ЕС. Може би бъркам, но съм скептик. Не съм евроскептик, знам че от това връщане назад няма, защото там ни е мястото, все пак сме едно голямо семейство. Не ми харесва сервилничането на нашите политици и готовността да направят повече унизителни поклони. Ние се престараваме. Никой не уважава онези, които не уважават себе си. Като че ли сме прекалено толерантен народ и готов да се унижава на всяка цена. Трябва младото поколение, което няма спомен от предишни периоди и епохи, да ни реабилитира.

- Коя е най-веселата история, която ще запомните за осемте години като ректор? Вие пътувате много.

- Най-приятните моменти са свързани с моя екип. Събираме се редовно - пеем песни, играем хора. Много ще ми липсва веселбата с университетския колектив. Още в самото начало, при първото ми посещение в Нишкия университет, сещам се за него сега, имаше интересен случай. Тогава ректор беше проф. Джорджевич, който е и известен певец. Уговорихме се да се видим с екипа в един ресторант. Малък оркестър свиреше, а той през цялото време пееше сръбски песни и аз много го харесах. Накрая каза на шега: "Г-н ректоре, вие защо не изпеете нещо?”. Той обаче не знаеше, че аз съм сръбскоговорящ. Заявих, че ще пея на сръбски, защото той не знае български. И след моите 2 - 3 изпълнения проф. Джорджевич направо онемя. А след като се отърси от удивлението, започнахме един концерт та чак до 2 часа през нощта. Дори се роди идеята да направим концерт и във Велико Търново под мотото "Когато ректорите пеят”, но не се получи.

Иначе какво ли още не ми се е случвало. Отидох чак до Казахстан, на китайската граница. Хората навякъде са хора. Убедих се също, че няма лош ректор като човек. Обиколих много от университетите, с които работим. И сега не мога да си представя как е възможно един човек да не може да общува с друг, ако другият не желае това. Нищо не ни пречи освен езиковата бариера понякога, но и тя се преодолява след една - две чашки.

- Казахте, че ректорската длъжност е доста отговорна, а отговорността носи много задължения и това уморява. Как отпочивате и релаксирате след напрегнат ден?

- Забавлявам се по два ничина - единият е рисуването, а другият музиката. Музиката ме лекува, обичам да пея. В най-тежките си моменти хващам китарата и запявам. Имам и една книжка с шаржове. Изкуството ми се отдава, затова е много странно, че станах граматик, далеч от всичко това. Друг начин за релаксация е да се занимавам с научната си работата. Играл съм дори в Кюстендилския театър на младини. И на 45 години щях да бъда аутсайдер, може би, ако бях продължил с това.

- Мечтаехте ли един ден да бъдете ректор?

- Така се развиха нещата, че аз трябваше да стана филолог, въпреки че изкуствата ми вървяха. Бяха ме усетили, бяха ме видели тук, бях публикувал няколко научни разработки и само ме чакаха да завърша и ме придърпаха. Проф. Боян Байчев беше първият, който ми предсказа, че ще занимавам с наука. След това проф. Давидов ме наблюдаваше серозно. Така имах насоката още от студент. Бях член на факултетския съвет, после станах ръководител на катедра, отидох в деканата, след това зам.-директор на летния семинар. Бях и зам.-ректор, сега - ректор. Почувствах у себе си желание и сили да водя унивреситета. Между другото на мен ми предложиха да стана депутат. И аз щях да бъда депутат. Но това не е моята цел. Да стана народен представител означава да ме превият, да започна да се подчинявам на партийни заповеди. Затова отказах. Не се виждам на това поприще. Аз вървя по един друг път, който ми харесва.