Три човешки истории - уродливото и извратено лице на днешния живот

 

В село до Плевен вегетират хорица, разбиращи битието по свой начин

 

Поля ТОМОВА

Много често ние, известни като средностатистически българи, нямаме никаква представа какво представлява животът за част от нацията ни. Когато твърдим, че последните години по-скоро оцеляваме, а живеят в истинския смисъл на думата около 20% от българите, не знаем какво означава да оцеляваш. Както и какво означават думите, казани ми от една баба в българско село. На въпроса как живеят, женицата вдигна поглед и простичко рече: кърпим сиромашийката. Удивителното умалително ме разтърси... Кърпим сиромашийката...

Историите, които са разказани в този материал, са реални. Те се случват на обикновени хора, в едно обикновено село, днес, във второто десетилетие на ХХI век. Тези истории няма как да се видят, защото са част от едно съществуване, което е нелицеприятно. То не се вижда от политици, не се вижда и от по-голямата част от нас. Сблъсъкът с него обаче е ужасяващ, тъй като показва уродливото, страшно и извратено лице на нашия живот, в което уж нормални, обикновени хора се превръщат в маргинали. А отчайващото е, че това са истории, които вече се срещат навсякъде, във всяко българско село и град.

 

 История първа - Марин

 

 

Всъщност Марин е поводът да посетим селото, на около 30 км от Плевен. Попадаме там в най-дълбокия сняг от тази година. На пръв поглед - идилична картина на къщички, които приличат на древни мъдреци с побелелите си покриви. Комини, които пушат уютно. Мирис на изгорели дърва, красиви картини от заскрежени клонки на борове и ели. Човекът, при когото отиваме обаче, няма никакво отношение към този прелестен пейзаж. Напротив. Марин живее в пристройка на къщата, която е купил преди около осем години. На двора се зъбят четири песа, които правят опита да се влезе абсолютно невъзможен и опасен за живота. След като десетина минути викам, най-сетне от дълбините на къщата се чува мъжки глас. Това е Слави - комшия и приятел на Марин. Слави пристъпва до портата, която, оказва се, не се отваря. Затова той прескача паянтовата ограда. При мисълта, че кучетата могат да го последват, изтръпвам. "Не се притеснявай, те не хапят, той Марин ги гледа, за да го топлят и пазят", уверява Слави. Въпреки това казва да не влизам в къщата. По-късно ще се окаже, че Марин просто го е срам да приеме хора и те да видят мизерията му. След около 20-ина минути мъжът най-сетне успява да изкара инвалидната количка от къщата и се появява на снежната пътечка. Тъй като портата не може да се отвори заради снега, провеждаме разговора през нея. Историята на Марин сигурно е една от хилядите в България. Преди 40 години той е строител, и то доста добър. Има семейство, дъщеря, добра работа, апартамент в Плевен. Съдбата му се пречупва, след като пада от един строеж. Остава парализиран за цял живот. Научава се да ползва количка, трудно, но все някак свиква с мисълта, че повече няма да може да стои прав и да ходи. Животът му се разпада, семейството му - също. Преди около девет години Марин продава апартамента в Плевен и си купува имот в близкото до града село. Заживява там с надеждата, че все пак животът може да му поднесе дар. Оказва се обаче, че животът, също като Дядо Коледа, не носи дарове на всички. Притиснат от самотата, Марин все повече се изолира от съселяните си. Те пък от своя страна, потънали в мисъл как да избутат живота си, не се занимават с него. Така отново мъжът попада в самотния остров на изолацията от околните. Казват, че това донякъде се дължало и на нрава му - често нетърпим. Каквато и да е причината, днес Марин иска едно единствено нещо. "Подал съм в социалните молба за дом, те ми казват - след шест месеца, след една година, може и след пет години... Абе, мен сега ми трябва, бе! Като си отида, каква е файдата?". Докато чака за настаняване в дом за инвалиди, Марин се оправя както може. С помощта на комшията Слави. С топлината на четирите си кучета. С 300 лв. пенсия. "Отоплявам се на ток, засега покривам горе - долу. Като закъсам, взимам на кредит от магазина, после давам, това е". С мисълта, че "докато човек диша, се вкопчва в животеца - сиромашки, тежък, жалък, ама животец".

 

 История втора - бай Васил

 

 

На две преки от къщата на Марин живее друг негов съселянин, чийто начин на живот може да потресе и най-силния дух. Бай Васил ходи трудно, подпирайки се с две пръчки. Някога китната му къща сега е опърпана почти колкото и стопанина си. Няма прозорци, няма врати, всичко се руши. Няма ток и вода. Бай Васил също има кучета - три на брой. В къщата има стая, която той нарича спалня. Легло с дрипав дюшек, купища парцали и ужасна смрад... Като че ли вътре е по-студено и от вън, тъй като през счупените прозорци става течение. Питам го как спи на тоя студ. Топлел се с кучетата. Той лягал на леглото, те - отгоре му. Къде е тоалетната - следващ въпрос. Мята с ръка в посока зад гърба си. Тоалетната се оказва съседно помещение, в което по разбираеми причини не посмях да надникна. Докато гледам ужасено наоколо, човекът пристъпи и чистосърдечно ми обяви: "Има-няма от две - три години не съм се къпал. Ама сега, булка, гледам, люспи ми поникнали по мене. Какво да ги правя?". Рецепта за странното заболяване не можах да дам. Оказа се, че бай Васил живее така, както той разбира живота.

Натрупал е огромни дългове в магазинчето. Затова пък като вземе пенсията, отива директно в кръчмата. Черпи всички с луканка, бира и ракия. Комшиите му вече знаят за щедрия жест и в деня на взимане на парите кръчмата е препълнена. Правя си кефа, що да не мога да черпя с луканка, обяснява човекът. След като почерпи, му оставали пари за два - три дена ядене. И дотам. Този мъж също някога е имал семейство. Създал и отгледал две деца, те обаче "хванали чужбината". Постепенно къщата рухвала, смачквал се и човекът.Така и домът, и бай Васил стигнали до този предел, когато разрухата бавно ги разяжда и връщане назад няма...Преди две години от кметството решили да помогнат на бай Васил. Настанили го в дом за стари хора. В един момент обаче той просто изчезнал от там. Тъй като никой не знаел къде е отишъл, кметът потърсил помощ от полицията. След два дни обаче при него се появила продавачката от бакалията. Кмете, не го търсете бай Васил, прибрал се е, дойде да иска хляб днес, обявила тя. "Никой нормален човек не може да повярва, че този старец ще остави топлината, осигурената храна, покрива над главата си и ще се върне в тоя коптор... Ама то - където се окучило, там се научило", коментират комшии странното решение на стареца. Самият той обяви, че напуснал дома, тъй като "то не се яде под час, не се пикае под час... а и там "едни вмирисани бабички, не се търпи". Така бай Васил разбира живота си, така го живее. Какво точно влага полувидиотеният старец в думата "живот", само той си знае. Факт е обаче, че беззъбата му усмивка не слиза от сбръчканата физиономия. Както и че в лукавите му очи отвреме-навреме проблясва ирония. И тъга. Заради коня, с който се наложило да се раздели, тъй като комшиите пропищели. "Всяка есен зазимяваше добичето в мазето и му хвърля кочани и шума през прозореца, то нали няма стъкла. И напролет конят се снишил, почти стигнал тавана. И не можем да го отринем от тор, да го измъкнем навън", разказват комшиите. Затова и надигнали глас, та бай Васил се вразумил и продал животното. Парите заминали за луканка и бира в кръчмата.

 

 История трета - баща и син

 

Йордан и Евгени са баща и син. Единият е на 64 години, другият - на 42. Общото между тях, освен кръвната им връзка, е абсолютният отказ да работят каквото и да било. "Когато беше кампанията за осигуряване на дърва за огрев отидох при сина, защото знам, че е без работа и без пари. Викам, ела да изкараш някой лев - по 5 лв. на кубик дърва, да ги цепиш. Изгледа ме и вика: абе ти луд ли си, бе, кмете. Как да работя за 5 лв.", споделя кметът на селото, правил безуспешни опити да вразуми двойката. Бащата и синът живеят във фамилната къща, която продават на парче. Първо продали желязната ограда. После част от дограмата на първия етаж. "Бащата на Йордан беше толкоз работлив човек, палат беше тая къща. Сега са я превърнали на едно нищо", коментират местните. Оказва се, че Йордан и Евгени нямат никакъв месечен доход - не работят, не получават социални помощи, нищо. Ден през ден ходят при кмета,

да искат "пари

за един хляб".

"Давам им, ама и аз не съм социални грижи. Исках да ги запиша в социалния патронаж, щяхме да измислим как да плащаме от кметството за храната, обаче те не искат - буламачи било, не знам какво си", разказва кметът. В къщата ток няма. Бащата и синът обаче се закачили незаконно, за да гледат телевизия. Така най-ценното в този дом е един стар телевизор, почти без картина, но за сметка на това с усилен максимално звук. Ние без телевизия не оставаме, гледаме тука всичко, обяснява бащата. Преди две години той се цанил при местните цигани, за да гледа коне. Живя в конюшнята, с конете, обаче попийваше и циганинът го изгони, разказват комшиите. Сега бащата и синът се надяват само да изкарат зимата. Пролетта да дойде, пък после е лесно, ще се оправим, заявява Евгени. Какво точно разбира под "оправяне" обаче не става ясно. За тях, ако имат един хляб на ден и едно шише ракия, всичко е наред и карат живота, обяснява съседката им Дора.

Тези истории са част от живота в едно българско село. Където животът се свежда до най-елементарните нужди. Където вече няма мечти, няма надежди, няма очаквания...

Материалът е от новия брой на BG Север.

 

 

Пак България е виновна, а не тези смахнати пройдохи и дегенерати!

Тези, както ги нарече, поне имат честта и личното достоинство да застанат с истинските си лица и имена в публичното пространство. Нещо, което не се отнася за теб. И никой, освен гузната ти съвест или елементаристичната ти мисъл, не е обвинил България, най-малко пък Поля Томова или тези хора, които с голямо удоволствие, пак ще повторя, поне имат честта и личното си достоинство да застанат с истинските си имена и лица.