"BG Север" - брой 39 (12 ноември - 18 ноември 2010 г.)

ЛИЧНА ДРАМА

Хризантемите на дядо Петър - мил и болезнен спомен за миналото

Човек трябва с делата си да покаже, че се е разкаял, твърди старецът

Обич ли загубя, или мил приятел?

Вяра ли просипя, нежност ли прокудя?

Хризантеми цяла есенна поляна

в сън ми идат, галят мойто ложе.

Хризантеми, мои хризантеми,

смеещи се восъчни принцеси.

Бели, чисти, утринни сестри,

що ви люби мили мои,

що ви люби тъй скръбта?

Сватба ли се вдигне или смърт ни смъкне?

Ласка ни подмине, старост ни споходи.

Хризантеми цяла есенна поляна

под чердак танцуват, в спомен ни унасят.

От старинно време тях са ги обрекли

огнени легенди, хорските неволи.

Хризантеми цяла есенна поляна

първи да не срещат, първи да изпращат.

Ралица ПЕТРОВА

Утринта е хладна. Може би малко по-късно ще напече, но в 7 въздухът все още щипе. Все пак ноември е и му е време слънцето да не глези толкова. Но пък за 70-годишния дядо Петър е добре. Една глътка въздух преди да напали печката в собата и да се свре в нея. Сега дори се радва, че времето му позволява да положи последни грижи за тези, които най-много радват сетивата му - хризантемите. Цялата градинка пред къщата на дядо Петър е в хризантеми. Прекрасни, разноцветни, ухаещи, успокояващи... Те са всичко. Живот в настоящето... Мил и болезнен спомен за миналото... Своеобразен поглед в бъдещето... Те са необятна вселена от съхранени емоции в един малък, но невероятно чист и позитивен свят - този на дядо Петър.

Дървената пейка в двора на овехтялата селска къща сякаш те приканва да седнеш. Гледката е невероятна: море от хризантеми. Така, някъде зад теб, високо на фасадната стена на къщата, остават трите черни жалейки - като три избелели от целувките на слънцето пеперуди.

Дядо Петър не го свърта дълго време на едно място. Уж сяда да разказва за живота си, но все нещо ще отвлече вниманието му. Я кокошката ще се разкряка, че е снесла, я котката ще се хвърли в скута му, я ще забележи въшки по някой стрък хризантема и ще скокне да ги чисти, че ще заразят всички останали. "Ей, Богу!

Чуваш ли

камбаната - живи

сме още значи,

ама някой Господ си го е прибрал. Ама когато звъни по друг повод - вълшебна е. Така те замайва. Сякаш летиш - трепти душата ти, разбираш ли? Тя е вечност", обяснява той. И замълчава докато отмине и ехото на камбанения звън.

После пак пробва да почне. Видимо малко му е трудно. Но се справя. Както с всичко досега в своя живот. "Като видях Станка,

веднага рекох,

че ще я взема.

То в ония времена по друг начин бяха нещата. Не смеех да я заговоря, камо ли да я пипна. Ама като се венчахме... Ех, луди-млади години бяха. Имане нямахме, ама си живеехме царски. Много добричка беше Станка, невероятна жена, а каква красавица я взех... Всички ми завиждаха, че другите ергени като мухи се бяха налепили по нея, ама тя мен си избра. Обожаваше хризантемите. И други цветя садеше, ама тези най на сърце й бяха. Никога градината ни не е била пуста. Но поетът го е казал много вярно: "Ех, кабил ни край, не е на хубаво да води тая хубост!". Разболя се млада. В първите години от време на време й ставаше лошо. Хич и не искаше да си обръща внимание. А когато се родиха Калоян и Самуил, съвсем забрави за болежките си. А и аз. Близнаците изпълниха още повече живота ни със смисъл", разказва дядо Петър.

И пак става. Уж да надникне през портата, че му се чуло на улицата някой да вика. Но до портата бърка в изтънелия си джоб и вади носна кърпа, с която започва да трие очите си. Уж за малко, но те не спират... После се връща, но издайническите сълзи са там.

"Не мога да се спра, ей, Богу! Уж си викам няма, ама то старост вече, не мога да ги контролирам. Сами излизат. Толкоз години вече и се чудя откъде още ги имам", въздиша той.

Mалките били на по четири, когато Станка си заминала - диагнозата - рак. Дядо Петър разказва как месец се опитвал сам да се справя, но не можел. Малки били, но вече всичко разбирали, искали майчицата им да ги гушне, тя да им надроби попарата... "Не издържах. Мойта скръб много силна беше, не можех да понасям и тази на децата.

Вместо да

им помагам, взех

лошо да се държа,

че мен нямаше кой да ме успокои. Те бяха загубили майка си, но и аз бях загубил другарката си в живота. Така тогава се оправдавах. Сега по друг начин гледам на нещата, но... вече е много късно", признава дядо Петър.

Завел Калоян и Самуил при сестра си в съседното село. Оставил ги и не ги погледнал години наред. Дори не ходил да пита как са. На няколко пъти зет му идвал да го вика, но дядо Петър отказвал. Запил се. "В кръчмата, ако не се освестиш навреме, е страшно. Там оставаш. Прибиране няма. Мъка ти е - глътнеш чашка. Не я утешаваш тая дето ти дере душата и гаврътнеш още една. После си викаш: майната му и живот - сипи пак. Докато ти стане все едно. А после се озовеш в канавката с раздрано лице, без да помниш нищо".

Десетина години дядо Петър живеел така - пиян, не изтрезнявал, от една ракийка взел да плете езика. Омършавял, пари нямал - съжалявали го съселяните му. Съседки му носели по купичка чорбица от бобец, за да не умре от глад... Къщата запустяла. Само сухи клечки и изгнили стъбла, полегнали върху студената пръст, останали от някогашната невероятна цветна градина.

"Десет години пропилях. Тогава нищо не осъзнавах, за нищо не мислех. Ей така, като куче бях. Разбираш ли?

От тогава ми треперят ръцете. Сега не пия, но те не спират. След известно време няма да мога да правя нищо с тях, защото няма да спрат. Докторите казаха, че е Паркинсон. Страшно е. Ама Господ забавя, но не забравя. Това е моето наказание", въздиша дядо Петър. И пак се пресяга да махне въшките от едно листо на хризантема.

Когато станали на 15, Калоян и Самуил сами поискали да видят баща си. Знаели всичко. От малки. Леля им не им спестила нищо. Не искала при жив баща да мислят, че си нямат никого, обяснява дядо Петър. И в момента на срещата всичко се преобърнало на 360 градуса.

"Седях на тази пейка. Разбира се, пиян. Изведнъж на портата гледам някакви момчета стоят. Не мърдат. Не влизат. След което се показа сестра ми и на мен изведнъж ми светна. Никога, нито за миг не съм си мислил, че ще стане така. Бях ги отписал, вярваш ли ми? След толкова години аз нямах деца. Не ме е глождело отвътре да ги видя. Срам ме е, бесен съм на себе си, но в ония години аз нямах чувства към своите деца. Аз нямах деца. И в оня момент, когато ги видях, нещо се счупи в мен. Не мръднах от пейката, а започнах да се треса от рев, не можех да спра. Момчетата и сестра ми влязоха, не знаеха какво да направят, за да ме успокоят. А после като спрях, не смеех да ги погледна", разказва дядо Петър.

Става и влиза в къщата. Връща се с малко тютюн и една хартийка. Свива си цигара и пали. Ръката му леко трепери, но той се опитва да го скрие. Признава, че му трябвали няколко месеца, за да погледне момчетата си в очите. "А те ми бяха простили, представяш ли си. От това най-много ме болеше. Сърцето ми се свиваше само при мъсълта, че са ми простили.

По-добре щеше

да ми е да ме

бяха нагрубили,

да ми бяха обърнали гръб като ме видяха. Това заслужавах аз, а не обич".

Дядо Петър започва да трие отново сълзите от старческите си очи. Този път те тръгват като малки непресъхващи ручейчета, стигащи до потрепващите ъгълчета на устните му. Иска да продължи да разказва, но не може. Само става, посочва избелелите жалейки и се разтриса. Въпреки времето за пореден път преживява смъртта на синовете си.

След малко се окопитва. Но успява да каже само: "Тъкмо ги намерих, и ги изгубих. Две години успях да им се порадвам. После отидоха при майка си. Цял живот ще се проклинам за това". Много по-късно дядо Петър разказва за смъртта на близнаците - нещастен случай. Катастрофа. Роднина ги карал с кола до леля им в съседното село. На 12 км. Пътят бил мокър и хлъзгав - валяло силен дъжд. Почти нямало видимост. Колата се подхлъзнала и се преобърнала в канавката. Близнаците починали на място. Шофьорът се отървал.

"Беше в началото на Коледните пости. Помня, защото със Станка винаги ги спазвахме. Началото си го правехме като малък празник, настройвахме се за пречистването. Така 40 дни, а после още по-голям празник - Бъдни вечер, Коледа. Две Коледи бяхме заедно с Калоян и Самуил. Никога няма да ги забравя. А тяхната майчица сякаш бдеше над нас, простила ми за всичко. А те си отидоха така нелепо точно в началото на постите. Никога повече не постих. Но така или иначе човек трябва с делата си

да покаже,

че искрено

се е разкаял

за волните и неволните си грехове и да търси опрощение", обяснява дядо Петър.

Тогава, след като загубил синовете си, в тяхна памет и тази на майка им, направил невероятната цветна градина.

Ноемврийското слънце се показа. Капките роса върху хризантемите сега блестяха още по-силно. Приличаха на сълзи. Същите като тези от очите на дядо Петър. По обяд тях вече няма да ги има. Росата в старческите очи обаче ще остане. И често от нея ще се образуват ручейчета, които ще потичат до ъгълчетата на сбръчканите устни. За да давят мъката и да отприщват живец за идните дни. Колкото Господ дал...

Хризантема е любимка в Япония. В символ на властта цветето се превръща през XII век, когато се появява първото й изображение върху сабята на властващия тогава микадо.

В Китай хризантемата е на второ място. На нейно име е наречен деветият месец от китайския календар и деветият ден от този месец. Откъснат на този ден, според местните поверия, цветът от хризантема има магически свойства и запазва младостта.

 

Материалът е от новия брой на BG Север