ЛИЧНА ДРАМА

Рускиня преживява ужаса на войната, не успява да понесе хорска жестокост

Любов Христова е мразена от съседите си заради обичта й към животните

Ралица ПЕТРОВА

Ростов на Дон. 1941 г. Ужасът на Втората световна война. Падат гранати. Градът е превзет от немците и силно разрушен. Останалите на място руснаци мизерстват, гладуват, умират от студ...

Едно тригодишно момиченце седи само с болната си майка в приземна стаичка на улица "Соворова". Това е Любов Христова. 16-годишната й сестра е взета в плен, както хиляди други, и изпратена в Германия. "Аз бях малка, но всичко помня, спомените са тежки. Моята мама лежеше болна, не можеше да става. Някакви женски болести я мъчеха. Помня само как й течеше кръв. Гладувахме, студувахме, мизерствахме... Искаше ми се да пийна водичка, но нямаше. Имаше едно буренце, но и там самолет. В стаята беше минус 20 градуса. Бяхме гладни. Успяхме да оцелеем единствено благодарение на една комшийка. Тя се грижеше за нас. Заради нея станах добър човек. Възпитана съм с обич към всичко - към хората, към животните. Цял ден гледах през прозореца и я чаках. Тя носеше по нещичко, когато успееше да скрие от мъжа си. Сложи под мишницата я варени картофени обелки, я нещо друго. А когато я нямаше, ядях зрънца сурова царевица. Седях в леглото до болната ми майчица и се клатушках напред - назад. Сякаш пътувам с влак и отивам при сестра ми в Германия". Така започва тъжния си разказ Любов Христова. Преживяла редица превратности на времето, днес

само сълзи пълнят

болните й очи.

И сякаш стореното добро и нейната отдаденост на другите в 70-годишния й живот не й се отплащат с блаженни дни, а с хорска злоба и ненавист.

Любов Христова е родена в Ростов на Дон, СССР, в навечерието на Втората световна война. Има сестра от първия брак на майка си. Не помни баща си, защото той напуснал жена си още докато била бременна. "Той отишъл при друга, тя му роди син, с една година по-голям от мен. В двата края на една и съща улица живеехме. Моето училище беше срещу тях. Той знаеше коя съм и всеки път като минех, ме удряше, биеше, хвърляше ми очилата. А аз нямаше какво да направя", разказва Любов.

Въпреки всичко тя и майка й успяват да оцелеят по време на войната. Животът след това също не е лек. Любов се разболява от туберколоза, лежи в болница. Още почти дете, тя започва да работи. Първо като санитарка в хирургически кабинет. Пътува от единия край на града до другия. Иска да учи медицина, но е едва на 15 години. Завършва основното си образование редовно. Средното обаче кара вечерно, за да може да си изкарва прехраната. "До 12,00 часа вечерта бях на училище, в 5 ставах, за да отида на работа. Но се крепях, защото майка ми беше златен човек. Тя ми предаде тази обич към всичко. Аз обичам хората, цветята, животните. Дори с мама като бяхме много бедни, без животни не съм оставала. Имах рибки в аквариум, птички, куче, котки... Просто обичах живота", признава Любов.

Рускинята е много добра в работата си и това не остава незабелязано от нейния началник, който й предлага да замине за Германия, за да подобри материалното си състояние. Така през 1961 г. Любов, която е 21-годишна, заминава на работа в руска военна болница в Германия.

"Бях там до 1963 г. Първата заплата, която взех в марки, изпратих на моята мама. Тя беше на 40 г., още млада, но нямаше зъби и трябваше да ги оправи. Прекрасен човек беше тя. Почина на 86 г.

Но тя на мравката

път правеше.

Аз по характер съм на нея. След това за мебели пратих пари", разказва Любов. Признава, че никога не е мислила за себе си, за тоалети. Затова със спестени пари в Германия купува старинно пиано от 1909 г., със златни медали от френско изложение, което после транспортира в България. "Надявах се като се омъжа, да се науча да свиря. Или детето ми..., но не било писано. Стои за украса. Бях страшно икономична. Жените на офицерите много ме обичаха. Те не работеха, само по магазините ходеха. Обаче получаваха консерви и ми даваха. И аз си викам: защо ще давам 80 - 90 марки за обяд, като аз ще си правя по-икономичен. Купих си малък котлон и от копърка си направя супичка, отида в гората набера гъби, малини. Една година събирах да пратя колет на моята сестра, 10 кг тежеше.

На Любов й предстои ново изпитание в руската военна болница. Правителството на САЩ започва да подкрепя кубинската опозиция (СССР и САЩ са съюзници във Втората световна война, заедно с Обединеното кралство са сформирали т. нар. "Големите три" в съюза - бел. а.). През 1961 г. опитът на опозиционна група от 1 400 въоръжени души да свали от власт Фидел Кастро в Залива на свинете не успява. На 1 май 1961 г. Фидел Кастро обявява комунистическия характер на кубинската революция. Започва пълна национализация и забрана на частната търговия. Въвежда се тоталитарен тип комунистическо управление. Под ръководството на Ернесто Че Гевара се изграждат лагери за принудителен труд за хора с опозиционни възгледи.

"Тогава имаше опасност да стане Трета световна война. С ранените войници бяхме готови за евакуация. Спяхме с дрехите, куфарите бяха приготвени.

Беше страшно,

не се знаеше нищо.

Много млади медицински сестри, санитарки от страх писаха молби за напускане. Но издържах на всичко. През 1963 г. се върнах в Ростов на Дон", разказва рускинята.

След завръщането си в родината Любов веднага започва работа в тогавашния Педагогически институт като инспектор по кадри. След това се премества в катедрата по педагогика и психология. В института работи 10 години - до 1973 г. "Междувременно моята сестра можеше да се ожени за един чех, който също бил в плен с нея в Германия. Но тя се върна при нас. Казала му: аз си имам мама, имам сестричка и не мога да тръгна така. Той искаше да дойде при сестар ми, но не го пускаха на границата. Случи се така, че една приятелка на кака я покани в Чехословакия да се видят с този Ирка. И през 1968 г., точно преди събитията, отидохме на гости там. Но сестра ми беше вече омъжена, имаше прекрасно семейство, дете. Той беше разведен. Но в Прага се срещнаха, само разговаряха, не бяха вече първа младост. Те намериха жених и на мен. Тогава бях на 28. Пан Пепичек - беше миньор, имаше западна кола, богат. Но не го харесах. Не исках да се омъжвам за пари, а по любов", откровена е Любов Христова.

В педагогическия институт, докато Любов била на работа там, учела задочно една българка - Мария, мъжът й бил строител. Идвала в катедрата за учебници. Любов помагала на Мария с каквото може - за реферати, за контролни работи. "Тя знаеше, че не съм омъжена, а бях вече на 32 години. Искаше да ме запознае с един инженер-химик от Враца, тя беше от там. После разбрала, че обичал да попийва, и случайно срещнала нейния братовчед - Цветан, моя мъж. Първо започнахме да си комуникираме с писма. Разменихме си снимките. Мария ме покани на гости. Цветан ме посрещна и на 9 септември 1973 г. се омъжих. Сега направихме 37 г. съвместен живот", разказва Любов развълнувано.

И оттук започват

премеждията й

в България.

Ражда й се син, когото тя галено нарича Вова. Така се стичат обстоятелствата, че на 54 г. Любов става инвалид. "Дойде СДС на власт. Аз бях с руска диплома. Започнаха да ни гонят. Беше страшно, кошмар. В просветата казваха, че дипломата ми е недействителна, че нямам висше образование, а при нас полувисше няма. Пише, че имам 5 г. педагогика и психология. Тръгнахме по министерства, легализации. Тогава работех като методист в детска градина. И моята директорка реши да съкрати групи, за да няма бройка методист. Излязох в отпуска и тя съкрати групите. Мразеше ме, защото не си мълчах, винаги бях справедлива и й казвах, че директорът трябва да бъде пример за децата, за учителките, а тя се беше пропила, пушеше в кухнята. На едно събрание й казах, че рибата се вмирисва откъм главата... Това не можа да ми прости. Затова въобще не взе под внимание, когато я помолих да ме остави още една година, толкова ми трябваше да се пенсионирам. Да ми даде възможност, да ме сложи детска учителка - имам акцент, но всичко ми се разбира и децата ме обичат. Но не. И от това се разболях - вдигнах кръвно, получих диабет. Шест месеца по болест ми дадоха. После ме пратиха на ТЕЛК и ми дадоха втора група инвалидност. А директорката ходила да пита лекарите докога ще ми дават болнични, че не може да ме уволни. Представяте ли си?", плаче разказвайки Любов.

Сега рускинята-плевенчанка е на 70. Отпразнувала ги е миналия декември. С глаукома е, има и катаракта. Бие си инсулин. Диабетът още повече влошава зрението й. Периферно - няма. Изглежда обаче по-млада. "Нямам здраве вече. Нямам грим, само сълзи. Очите ми са болни, не виждам, а бяха красиви очи. Вижте снимките", показва Любов. На секцията си е наредила неща, донесени от Германия - сервизи, сувенирчета. Там е и снимката на нейната мама - научила я да обича живота.

Вече 15 години, откакто е инвалид, Любов Христова се грижи за кучета и котки около блока (гледала е и вкъщи, сега има само един котарак). Така се опитва да бъде полезна на животинките, да осмисля дните си. Поставя купички за храна и водичка. Самата тя им купува храната. Казва, че докато те не са се наяли, не може да седне на масата.

За това е намразена от съседите си. Те я обвиняват, че заради нея котките влизат в мазетата и ги пълнят с бълхи. Само преди дни пет от хранените котки изчезват. По-късно се разбира, че са убити. Едната е

захвърлена

с разпран корем в

близките храсти...

Сега всеки ден в уречения час идват само двечки... Жестокост, с която рускинята не може да се примири. "Защо е тази жестокост, кажете? Как родителите възпитават децата си. Та нали както посягат на едно животно, после ще посегнат и на човек? Нека родителите да кажат: не го гали, че има бълхички, но да се отнасят с любов към животните. А те го избиват на агресия. Пет котки убиха, за да ме накажат", плаче Любов.

Жената твърди, че мазетата на блока са пълни с плъхове, влажно е, има мухъл и плесен. Заради мизерията се навъдили хлебарки. "Никой не гледа какво е състоянието там. Никой не поправя, не пръска, а плъховете разнасят болести и бълхи. Такова чудо е, а те са се хванали за котките.... Наистина влизат, но може да се зазида дупката, аз не съм ги вкарвала насила. Всяко животно търси къде да се скрие. Не разбирам това - да правиш от такова нещо проблем, а да си хвъряш пликовете с боклуците през терасата", разсъждава Любов. Сложила импровизирани кошчета за боклук от изрязани шишета до пейките, за да хвърлят пушещите там фасовете. Нищо подобно обаче не се случило. Фасовете пак са в цветята (които тя и съпругът и се опитват да садят), а кошчетата ги няма.

"Нямам живот в този вход, а само добрини съм правила. Раздавам се на хората. Тук на 4-я етаж мъжът на една жена е парализиран. В най-големите жеги им дадох почти нов вентилатор. Викам: включвай му, че той, горкия, лежи. А за зимата им подарих дебел юрган с два плика. Каквото мъжът ми донесе от вилата - краставици, грозде, ябълки, всичко нося, раздавам. На децата. Едно детенце сега е в I клас. Когато беше на 1 г. събирах пари за рожденния му ден, че нямаха. Тръгнах с една тетрадка по входа от врата на врата. Сама се бях написала с 5 лв. най-отгоре, за да дам пример. С прекрасна детска картичка предадох списъка с парите, за да не кажат, че нещо съм взела. Сега детето не ме поздравява. Намрази ме заради родителите си. Какво съм му направила освен добро? Много ми тежи и ме боли", въздиша Любов.

И продължава с вродената си любов да се грижи за многобройните цветя, които красят двете тераси на апартамента й....

Материалът е от новия брой на BG Север.