ЖИТИЕ

---

 

Столетниците

 

Бреме или щастие е да носиш на гърба си повече от век? Всеки столетник си има свое житие, своя история - на моменти радостна, друг път по-тъжна. И свой отговор на това, каква е тайната и цената на дълголетието. Но мъдростта, трупана с годините, не може да се отрече. Събиран във времето, житейският опит е предаван на поколенията. Защото всеки, превалил стоте, безспорно има какво да разкаже.

И най-вероятно са прави тези, които твърдят, че в живота няма нищо случайно. Едва ли просто така едни доживяват до дълбоки старини, а други не. Дори за непросветените е ясно, че гените помагат. От значение е и начинът на живот - какво и колко ядем, къде живеем, стресът, травмите...

Но може би има и нещо друго - опитът и познанията, които трябва да бъдат предадени, защото според американския доктор Томас Пърлс "предимството да доживееш до 100 не е как се чувстваш на 100 години, а как си стигнал дотам".

 

Дядо Петър, на 106г.:

 

Тайната на дълголетието - по малко от всичко

 

Типченичанинът само два пъти в живота си е влизал в болница

 

Цветана АТАНАСОВА

Според официалната статистика 106-годишният дядо Петър Иванов Цанов - Цинцарски, от мездренското село Типченица е най-възрастният в Северозападна България и един от най-старите в страната. Столетникът е истинска знаменитост не само за община Мездра, но и за Врачанско. Роден на границата между XIX и XX век, прескочил билото и на XXI век, живял при Фердинанд, цар Борис III, Тодор Живков и 15-годишната демокрация, той се смята за генетичен дълголетник. Дядо му Петър е починал на 105 години, а прадядо му Цано - на 115. Самият той се чувства много добре, въпреки че преди девет години се е преборил с един тумор. Сега е енергичен, със запазена памет, зрение и слух, с нормално кръвно налягане и силен дух. Има четири живи деца - двама сина близнаци - Васил и Алекси, и две дъщери - Мария и Геновева, 6 внука и 7 правнука. Тайната на дълголетието му е проста - от всичко, но по малко, за да е сладко и да има за по-дълго. Към това прибавя и добротата, защото злобата и завистта съкращават живота на човека.

Посреща ни на

двора, подпрян

на тояжката си.

Вече бе запалил печката, беше и закусил. Докато влизахме в къщата каза, че яде всичко, но няма ден, в който да е пропуснал закуската - попара с прясно мляко. Доскоро не сядал да се храни без вино, но сега пийва по чашка само на празници.

Дядо Петър е първороден син от четирите деца на Иван Петров, известен с прякора Цинцарски, получен от кръчмата, която наел от гърци - цинцари. Брат му и двете сестри отдавна не са между живите. Като всеки столетник си спомня силно войните, особено Балканската, когато баща му заминава на фронта. Училището в Мездра превръщат в болница и 14-годишният Петър се връща на село. С това приключва образованието му.

Четири години по-късно постъпва в транспортни войски и остава на работа като шлосер в ж. п. депо на гара Мездра. Веднъж, както работел на един вагон, при него спрял мъж с дълго палто и каскет и го попитал: "Как си, момче, какво работиш?" Дядо Петър го погледнал и замръзнал от изненада. Цар Борис ?! Смънкал нещо и докато се окопити към тях приближил един от по-възрастните му колеги. Поздравил царя с Ваше Величество и го помолил да му помогне в един житейски проблем. Царят му казал да отиде на другия ден в двореца, там ще го посрещне неговия адютант и ще го изслуша. Така и станало и човекът получил помощта, която очаквал. Въпреки всичко цар Борис беше добър човек, общителен, затова и народът толкова скърбя, когато почина, казва дядо Петър. Тогава той бил запас в София и с цялата рота отишли на поклонението. Спомня си безкрайната върволица от плачещи хора...

Това обаче не му попречило да стане член на РМС, а още ненавършил 20 години и на комунистическата партия. Което му струвало работата в железниците. Когато се връща на село,

разбира, че няма

друг изход

от мизерията,

в която живеело многолюдното семейство, освен да замине за широко пропагандираната по това време Аржентина. Там имало много свободна земя, която държавата давала безплатно за отглеждане на памук, тръстика и кафе. 27-годишният Петър ту печелел, ту губел, но все повече сънувал извора със студена вода до селото, снежните хребети на планината и буйната зеленина на горите. Един ден стиснал в шепа малкото спестени пари и си тръгнал. От тази петгодишна авантюра му останал прякорът Педро Аржентинеца.

Докато търсел работа в Мездра, срещнал Тотка, работничка в текстилната фабрика "Бахава" и в 1931 г. се оженили. "Беше красива, добра, работна, много се разбирахме и уважавахме, не сме се карали, отстъпвахме си. Живяхме много години заедно, тя почина през 1996 г.", казва дядо Петър с болка, че сега му липсва.

През 1948 г. Петър Цинцарски става първият председател на новосъздаденото кооперативно стопанство. Като награда за добрите резултати го избират за кметски съветник, а после и за секретар на кметството, до пенсионирането му. А след това продължава пак в земеделското стопанство, до 80 години и нагоре. Два пъти е влизал в болница - за едно счупено ребро и през 1996 г. за операция на тумор на червата. "Мислеха, че като съм на 97 години няма да издържа. Все ме успокояваха. Ама аз си знаех, че ще живея, тъй ми е писано.

Как се чувствам сега? Добре, здрав съм, лекарства не употребявам. Сутрин като стана запаля си печката, оправя стаята, после отивам в двора да нахраня кокошките. Като е хубаво времето излизам на улицата, поприказвам с комшиите. Следобед малко почивам и гледам телевизия. Така минава денят. Дъщеря ми Мария идва при мен, да ми сготви, да ме види. Тук са къщите и на синовете ми. И те ме наглеждат. Голямата дъщеря Геновева живее в Разград. Но за рождения ми ден и за празниците се събираме всички. Доволен съм, почитат ме", говори все така сладкодумно дядо Петър.

И продължава:

"Мъчи ме, че

хората не живеят

добре,

че селото обезлюдява. Гледай нивите, уж ги върнаха на селяните да ги работят, а пустеят. Кой да сее, да оре, да жъне, като не останаха млади хора. И те като мен на времето тръгнаха на гурбет по чужбина. Няма ли производство, няма живот. И тая демокрация - добре, ама защо разрушиха всичко - ферми, заводи, ликвидираха земеделието и икономиката. Изпаднахме повече, отколкото ако бяхме във война. Затова хората си спомнят с добро времето на Тодор Живков. Имаше всичко, живееше се спокойно. Но по върховете се оядоха много и свалиха Живков. То цялата система се срути. Дойде и цар Симеон, но и той не направи нищо. Изглежда добър човек, ама не е да управлява България. Върна си имотите, стига му толкова. Какво трябва да се случи ли? Трябва ние сами да си помогнем, стига са ни лъгали наши и чужди чорбаджии. Така разбирам аз. Но дали ще стане, не зная, народът загуби вяра, и на себе си не вярва вече".

 

Юбилярката Трохана от Згалево, Плевенско:

 

Мъка ми е, за какво са ми тези години

 

Поля ТОМОВА

Баба Трохана Николова Чулева е родена на 9 декември 1905 г. в с. Згалево, Плевенско. 100-годишнината й е отбелязана с голям празник, тъй като е първата столетница в селото. Сега баба Трохана живее в Плевен, при дъщеря си Величка Маринова. Трудно чува, затова за битието й разказва нейната дъщеря. Животът на старицата никак не е бил лек. Ходила е на училище едва до второ отделение, след което, до над 70 години, работи земеделие. Родила и отгледала две деца - дъщерята Величка и синът Димитър. Момчето обаче много боледувало. Трохана оставяла работата, за да се прибере и до го нахрани, после пак тичала на полето. Съпругът й Цвятко умира преди 23 години от инфаркт. Трохана губи и сина си Димитър. Вероятно е наследила дълголетието от майка си, която починала на 97 години. Въпреки трудния си живот, згалевчанката е спазвала няколко основни правила, които вероятно са допринесли да доживее до 100-годишна възраст. Почти не е пиела, позволявала си чашка ракия или вино само на празник. Избягвала е месото, особено свинското. За вечеря си правела препечен хляб със сирене. И до днес любимата й храна е млякото. Иначе често е боледувала - има две операции заради пердета на очите, една от миома. Преживяла е язва и камъни в бъбреците. През последните лета обаче тези заболявания като че ли са изчезнали и баба Трохана не се оплаква от старите болежки. Тежат й обаче многото години. “Мъка ми е. За какво са ми тези години”, казва старицата.

Според дъщеря й най-много й тежи това, че е затворена в апартамента, изолирана от външния свят. Допреди година - две е живяла в Згалево, даже е въртяла мотиката из двора. Сега обаче годините си казват своето и баба Трохана е принудена да живее в града. Старицата има четири внука и толкова правнуци. И до днес сама пише писмата и адресира пликовете до близките си, а най-голямото й развлечение е сериалът “Дързост и красота”.

 

 

До 25 бай Георги от севлиевското село Сенник пиел само боза

 

Мариана ДИМИТРОВА

Георги Петков Атанасов от севлиевското село Сенник на 5 юни тази година ще може да се похвали, че е оставил зад гърба си цял век. Според него няма специална рецепта за дълголетието му. През целия си живот от нищо не се е лишавал, не е спазвал специални диети. Единственото му правило е да не вечеря по-късно от 19 ч. За първи път бай Георги опитал ракия на 25-годишна възраст. Дотогава предпочитал да пие боза. Сега редовно си пийва. Когато е в настроение, надига дори по 2 - 3 чашки ракия, сръбва и винце.

Столетникът е работил като земеделец, занимавал се е и със строителни дейности по напоителните канали в Градница, Кормянско, Ганчовец и Дряново. Дядо Георги има интересно хоби - обича да връзва метли. Въпреки преклонната си възраст, все още чопли градината си в родното си село Сенник, изработва дървени вили за сено и сапове за брадви и мотики. Дори си има работилница. Сега се радва на дъщеря си и зет си. Щерката му се казва Донка и е на 71 години, а зетят Марко е на 72. Стогодишният човек има 4 правнуци и две праправнучета.

През миналата година Георги Атанасов беше най-възрастният жител на Габровска област, който гласува на парламентарните избори.

 

 

Дори превалила век, баба Стойка още цени красивото

 

Жената, отгледала пет чужди деца, никога не се е оплаквала

 

Атанаска ЦВЕТАНОВА

Ако не бяха честите счупвания при падане, баба Стойка от Бяла Слатина и сега щеше да ходи из къщата и по двора. Защото е здрава и най-вече, защото има висок дух. Въпреки тригодишното залежаване, тя продължава да е все така суетна по отношение на външността си. Това най-добре знае нейната дъщеря Василка, която е постоянно около столетницата. Още със събуждането сутрин, баба Стойка иска да се измие, да се намаже с крем и да си направи прическата. Често сменя и тоалета си. А от подаръците цени не скъпите и практичните, а красивите.

Може би заради този култ към красотата и нежността, всички - от дъщеря й до правнуците, я наричат галено бабка. А Стойка е отгледала шест деца, има 10 внука и 11 правнука. Дай Боже, всекиму, както се казва. Дълголетието й вероятно е заложено генетично, защото дядо й починал на 105 години, а майка й на 95.

Когато се омъжила за 18 години по-възрастния от нея вдовец Иван Кръстев от Бяла Слатина, заварила в дома му пет деца - едно момче и четири момичета, като най-голямото било само две години по-малко от Стойка. Не че не е знаела за тях, но бедното момиче от червенобрежкото село Бресте просто нямало друг избор. Баща й и братята й били на фронта и те с майка й и сестра й били принудени да вършат цялата домакинска и земеделска работа, да гледат животни и да осигуряват прехраната. Иван Кръстев имал мелница в с. Търнава и обикалял селата, за да купува жито. Заедно с това търсел и жена, за да гледа децата му. При едно от посещенията си в Бресте забелязал крехкото девойче, което помагало на чичо си да товари чувалите с пшеница. Двамата имат едно дете - Василка. Но за Стойка всички били равни, на всички еднакво дарявала обич и грижа.

"Не е бил много лек животът на бабка да гледа толкова деца и да поддържа домакинство, но никога не се е оплаквала, разказва внучката й Цецка Михайлова, окръжен съдия във Враца. Бабка беше перфектна домакиня, майсторка на баници, питки и сладкиши. По-вкусни гозби от нейните не съм яла. Свършеше ли домакинската работа, хващаше плетката. Плете и разказва за детството си, за живота си с дядо Иван, за работата в ТКЗС-то, където била ударничка. А какви черги е тъкала - и сега греят с шарките си в раклата. Бабка е много сладкодумна, мъдра, със спокоен и благ характер. Често казва, че човек трябва всичко да върши умерено - нито радостта си, нито скръбта да изживява много силно. Страда, че не може да се движи, защото винаги е била много жизнена. И сега чуе ли музика, започва да подскача в леглото. Първо си счупи стъпалото, после ребро, изгори си краката с олио, а откакто преди три години падна, оттогава остана трудно подвижна. Има право на социален асистент, но за съжаление жената, която се захвана с това, се разболя и сега не можем да намерим друг човек. Майка ми също е доста възрастна, с много болести, но заради бабка се е стегнала и не се оплаква. А й е много трудно. Може би я поддържа високият дух на бабка, удивителното й търпение да понася всичко - и трудности, и болка, и радост. А когато на вратата похлопат децата и внуците, това е най-големият празник за бабка. И на всички пожелава "да сте живи и здрави, да илядите".

 

 

И на 102 Цвета от с. Трайково, Ломско, показва как се рони царевица

 

Симеон НИКОЛОВ

102-ри рожден ден отпразнува в дома си в ломското село Трайково баба Цвета Атанасова, която е най-възрастният жител на област Монтана. Гости на празника бяха кметът на Лом Пенка Пенкова и депутатът доц. Борислав Великов. Те подариха на рожденичката торта, пари и българското национално знаме. Баба Цвета им демонстрира своето умение да рони царевица, показа им сватбените си снимки от преди 84 години и им пожела да доживеят до нейната възраст.

Цвета Атанасова сподели, че никога през живота си не е боледувала и не е пила лекарства. Тя е избягвала виното и ракията, не се е ограничавала от храна. Бабата е работила на полето от 12 до 92-годишна. И до сега помага за приготвянето на домашните гозби, все още е сръчна в ръцете и през последните месеци е обелила и наронила много купчини царевица. Столетницата има две деца, четири внука и 10 правнука.

 
Материалът е от архива на BG Север