ПРОФЕСИЯ МАЙКА

---

 

За 16 г. Мима Минкова е била приемен родител на 11 деца

 

Няма рецепта за възпитание, всичко е внимание и любов, твърди жената

 

Вяра ЦЕНОВА

Има деца, които никога не са имали торта за рождения си ден, които не познават вкуса на шоколада, които нямат своята любима плюшена играчка за сън, които не са чували никога "Обичам те" и не знаят смисъла на думата семейство. Има също хора, които никога не научават истинското значение на думата родител, въпреки че са създали нов живот. У нас 7 276 деца живеят в 140 социални домове. Една трета от тях (2 440) са бебета, които прекарват най-важните първи три години от живота си в 32 социални институции, регламентирани като лечебни заведения. За тях се грижат сърцати хора, но в бели престилки. 3 797 малчугани и тийнейджъри се учат на това да оцеляват и да бъдат отговорни граждани в 82 домове, пръснати в цялата страна. Петър* (3 г.), Дани (9 г.), Иво (18 г.) и Галя (17 г.) са имали късмета да не прекарат детството си в такъв дом, въпреки че са били изоставени от биологичните си родители. Те са от различни краища на страната, но това, което ги свързва, е жената, на която казват "мамо".

Мима Минкова е приемен родител вече 16 години. През нейния дом са минали 11 деца от домове. На всичките е дала нужните любов и внимание - това, от което най-много се нуждаят те според нея. Очевидно подходът й е правилен, защото четири слънца огряват дома й в село Глава. И всички заедно - тя, съпругът й Слави и децата, които отглеждат, излъчват спокойствието и

щастието

на едно истинско

семейство.

Мима е от Силистра. Преди време си купили къща в с. Глава и от три години живеят тук, на село. По-спокойно е, твърди майката, но пък безработицата е голяма, няма никакъв социален живот, хората живеят ден за ден, препитават се единствено от земята си, ромското малцинство е станало мнозинство. Собствени деца нямат, но нали всички са си мои в крайна сметка, усмихва се с любов Мима.

Към приемните грижи се насочва още през 1993 г., мотивирана от предаването на Бригита Чолакова, когато за пръв път се заговаря за SOS детски селища в България. Кандидатства в Трявна, но била твърде млада - на 23 години, и нямала навършените 25, за да я приемат. Това не я отказва и през 1996 г., вече 26-годишна, кандидатства за селището в Дрен, където я приемат. И така до днес. С Иво и Галя са заедно още оттогава. Въпреки че са били по на три годинки, спомените от дома още не са заличени напълно. "Внимание и любов - това искат. Това е най-важното, а в институциите почти го няма. Да не кажа изобщо", категорична е Мима.

Приемната грижа е алтернативна форма на отглеждане на деца. Това е мярка на закрила, регламентирана със Закона за закрила на детето у нас. Тя позволява на децата, лишени от родителска грижа, да бъдат поставени в условията на семейство. Целта е децата да бъдат отгледани в семейство и така да получат максимално добра грижа и възможност за развитие.

Има деца, чиито родители остават да бъдат родители на детето, макар че в определен момент са в криза или изпитват трудност в отглеждането му. В тези случаи приемната грижа е по-добрият вариант за детето, отколкото настаняване в институция. Това са ситуации, в които биологичните родители са живи и могат да се грижат за децата си, но поради някакво стечение на обстоятелствата в момента нямат възможност да сторят това. Причината често пъти е тежко заболяване на родителите, криза в семейството и др. Приемната грижа е подходяща и за деца, които

нямат друг начин

да опознаят

семейните

взаимоотношения.

Обикновено това са деца, които трайно са отглеждани от институция.

В община Червен бряг сме три приемни майки, казва Мима. Има и още кандидати, които чакат да бъдат одобрени. Процедурата започва с желанието и мотивацията. След подаване на заявление в отдел "Закрила на детето" и одобряването на приемния родител, първо се започва с посещение на детето няколко пъти в седмицата, срещи, разходки. Това е периодът на напасването, разказва Мима Минкова. После детето гостува в дома на приемния родител, като непрекъснато има социален работник, който наблюдава и преценява дали напасването се осъществява. Чак тогава детето се настанява в дома на приемния родител. Съществуват доброволна и професионална приемна грижа. Видовете настаняване на дете са краткосрочно, дългосрочно, спешно и заместническа приемна грижа. Краткосрочната е докато биологичните родители на детето решат проблемите си; дългосрочна - когато детето, по една или друга причина, не може да се върне в собственото си семейство; спешна - за дете, което е в бедствена ситуация, когато животът или здравето му са застрашени. Заместваща грижа е, когато трябва да се помогне на биологичните родители, приемните поемат грижата за детето в събота и неделя, по празници, през ваканции. При доброволната приемна грижа, полаганият труд не се заплаща, само детето получава държавна издръжка. При професионалната се получава заплата по трудов договор. И в двата случая се отпускат средства за детето. Децата на Мима са настанени при нея дългосрочно.

"Естествено, че парите не стигат. Никой не си дава сметка, че тия деца имат нужда от повече грижи. За лекарствата не е предвидено перо, за учебници и тетрадки, за екскурзии - също.

Държавата

толкова неща

е недомислила.

Не се дават издръжките навреме. Аз ги получавам в края на месеца, а до тогава какво - на фотосинтеза ли да са. Нямам право да работя нищо друго. То няма и време, но заплатите са малки - триста и няколко лева, ако се грижиш за до три деца. От три нагоре никой не ти увеличава парите. За 1 и 2 деца заплатите са по-малки", коментира Мима. И веднага продължава: "Има си и хубавите страни - емоциите. Като виждаш как се променят. Тези двамата колко мънички бяха. Като гледам какво става с тях - това ми пълни душата, това ми стига. Чувствам се пълноценен човек наистина, като ги гледам как от ден на ден се променят и то към добро. Ето и човечето (Петър б. а.) - от една седмица е тук, а вече се е адаптирало". Петър е на три години, а изглежда двойно по-малък. Не спира да се смее и да търчи из двора. Търси и получава внимание от всички. Още не може да говори, казва отделни думички, подражава. Мима разказва, че като го довели вкъщи, му дали една огромна вафла. Той седнал и докато не я довършил, не станал от столчето си. За първи път ядеше вафла сам, там са ги гушели като гъсе, умилително го гледа новата му майка.

Иво и Галя учат в Кнежа. Когато завърши, Галя иска да кандидатства в Медицинския университет за рехабилитатор. Отлична ученичка е и има амбиции да успее. Иво още не е решил какво ще прави, но засега няма намерение, въпреки че е пълнолетен, да напуска семейството. За тях двамата Мима и Слави подготвят отделна къща, която до месец и половина ще бъде готова за живеене.

"Всяко дете от институция е трудно дете. Дете, което не знае ласка, не знае обич, не знае любов. Всички са трудни. Дори и най-лошото семейство е по-добро от най-добрата институция. Доказано е, сигурна съм в това. Колкото повече едно дете стои в институция, толкова по-зле за самото него. Толкова повече работа има после с него. С Дани имаме страшно много работа", разсъждава Мима. Според нея е хубаво

да се закрият

всички подобни

домове

в България и децата да се настаняват в приемни семейства. Фактът, че кандидатите са твърде малко тя си обяснява със страха на хората. "Българинът е състрадателен и в същото време много страхлив. Всеки казва - да, ама това е отговорност. А кое не е? Собственото дете не е ли отговорност, да си човек не е ли отговорност, да си жив не е ли отговорност? Всяка работа си е отговорност. А аз в никакъв случай не приемам това за работа. Защото си ги обичам", емоционално обяснява избора си Мима.

Миналата година едно от момичетата й, след като завършило Музикалното училище в Плевен, се омъжило. Мима обаче продължава да поддържа връзка с всичките си 11 деца през годините. Винаги се сещат за мама, усмихва се тя. Макар че някои са при биологичните си родители. "Най-доброто за децата не е приемната грижа, а семейството и осиновяването. Грижата е спасителен пояс, но трябва да я има. Тя е помощ на биологичните семейства докато се стабилизират и могат да си вземат децата", признава приемната родителка.

Тук изниква въпросът: след като прекарва толкова време с тях и се привързва, не се ли страхува, че в един момент истинските им родители ще си ги потърсят и тя трябва да се раздели с тях? Не е ли мислила да си осинови деца, които да си останат само нейни? "Вижте големите - те са по на 18 години и още са при мен. Ако осиновя, мога 1 - 2 максимум 3 деца, а така мога да помогна на много повече. Привързваш се, да, но сме големи хора и е редно ние да си контролираме мислите и чувствата. Трябва да гледаме най-доброто за детето. А най-добро е да е осиновено. Приемната грижа е само спасителен пояс, тя е временна, за някои е докрай. Големите вече нямат нужда да бъдат осиновени. Те казват: ние си знаем нашата майка", признава Мима Минкова.

На какво иска да ги научи? "Те се учат сами, аз искам да създам от тях хора. За мен

е важно да имат

щастливо детство.

Според мен такава професия майка няма. Рецепта за възпитание също няма", категорична е Мима.

Идеята на кампанията "Поправи детството. Стани приемен родител", която завърши декември миналата година, гласи: "Деца разказват приказки. Сбъркани приказки. Които показват истинската причина Червената шапчица да е сама в гората, Седемте козлета да са изядени от Вълка, Грозното пате да стане Лебед и Пепеляшка да не се прибере точно в полунощ. За слушателите на радиостанциите кампанията разкрива реалността в това защо Батман живее сам в замъка, защо Спайдърмен се катери по покривите и защо Супермен никога няма рани". За Петър, Дани, Иво и Галя повечето въпроси са намерили своя отговор. И той има много общо с онова "Обичам те" на мама Мима.

* Имената на децата за сменени

 

Материалът е от архива на BG Север

Браво!!! Една велика българка! Господ здраве да и дава и много любов!

Преклон пред такива хора!За това иска голямо сърце и големи нерви.Жалкото е само,че пак държавата отпуска много малко средства да отглеждането на децата.

Жива и здрава да е! Повече такива хора трябва да има!

С риск да ме оплюете, но ние храним душманите си. 98% от тия деца са малки мангали, които после ще станат насилници, крадци и убийци.

Те се плодят като скакалци - без мисъл, без отговорност, снасят чаавета и ги захвърлят, а ние вместо да създаваме свои деца, издържаме продуктите на тяхното безочие.

Преди 70 години мангалите в България са били 50 000, сега са милион - въпреки, че не не работят, а живеят на наш гръб. Ако не бяхме толкова милозливи, тоя черна измет нямаше да ни залива сега.


Думите ми са тежки, но съм се убедил не знам колко пъти, че от мангал човек не става. Вярно е, има цигани, които живеят като нормални хора - и моите уважения към тях... но те не си захвърлят децата.