Темата от архива:

Инвалидите - човешко и нечовешки

---

  Лудите в Карлуково - забравени от Бога и държавата

 

Психиатричната клиника оцелява благодарение на всеотдайния персонал

 

Поля ТОМОВА

"Аз съм мъничък, добър ден, другарко! Тук съм последните 30 години, баща ми е Горбачов, той ми е баща. Тук съм доволен, храна има, лекуват, купувам си вафли, като имам пари. Горбачов ми е баща, мен ме е пратил от Куба Фидел Кастро, аз бях на фронта, Кастро беше граничар там. На 24 януари 1969 година бях войник в Стара Загора и Нова Загора, Добри Джуров ми беше командир - той почина. Джуров, добър командир беше... Искам вестник да чета, тука кабел има, гледам… да". Така ни посреща Петко Димитров пред входа на лудницата в Карлуково. Излязъл е до лавката, за да си купи сладкиши. Не изглежда опасен или притеснен, напротив. Пристъпва от крак на крак и говори в скороговорка. Диагноза - шизофрения. Докато говорим с Петко, към нас се приближава друг мъж, заинтригуван от диктофона и фотоапарата. Бърза да се представи. С всичките си имена и родното си място. "Аз съм Красимир Кирилов Горанов Колев. Кажете на хората да пият преварена вода, като кипне водата, да слагат продуктите, да не умират… прасковите, крушите и доматите, защото се пресича водата и студеното е отровно." Не ни оставя на мира, докато не обещаем, че ще изпълним заръката му.

Когато човек за пръв път се сблъска с тези хора, 

вижда единствено по детски отворени очи.

В тях има добронамереност и любопитство, защото тук рядко идват външни хора. Светът за лудите от Карлуково е затворен зад оградата на клиниката.

В този репортаж ще се опитаме да доближим болните хора до себе си, до обществото. За да преодолеем страха си, за да разберем, че макар да са далеч от нас, затворени в началото на Искърското дефиле, те са грижа на всички. И тяхното битие е отражение на състоянието на обществото ни, за жалост, отражение не твърде лицеприятно.

Очакванията ни да видим навсякъде решетки, бодлива тел или нещо подобно, не се оправдават. Влизаме през портала и виждаме помещения, градинки, пейки. Огромният двор е прекрасен парк, с много дървета, тревни площи, алеи. Тук е значително по-чисто и подредено, отколкото в който и да е градски парк в Плевен, например. Хора се разхождат наоколо, пушат, говорят си.

В своя кабинет ме посреща директорът на Държавната психиатрична клиника д-р Кунка Никифорова. Споделя, че от доста време не са идвали журналисти. Една от най-големите клиники в България е създадена преди малко повече от 100 години, като приют за душевно болни жени. През Карлуково са преминали болни от цялата страна. В момента има 250 пациенти, а най-дългогодишният е Христофор, който е тук от 1962 година. В кабинета на д-р Никифорова научавам с тревога, че все повече хора имат психични проблеми. Увеличават се най-вече стресовите, депресивно-тревожни разстройства, тежките психози. В Карлуково лежат предимно хора с шизофрении, по-малко с афективни разстройства, деменции, умствена изостаналост. "Болницата има отделение на затворен режим, където се лекуват хора с тежки възбуди и психични разстройства.

Обикновено ги

водят с полиция.

Тези състояния се овладяват за около 10-ина дни, след това престоят им зависи от това дали се налага задължително лечение", разказва д-р Никифорова. В повечето случаи лекарите успяват да постигнат споразумение с болните и те да подпишат договор за доброволно лечение. Ако не успеят, следват съдебни процедури, които в много случаи водят до влошаване на състоянието на пациентите. Когато се стигне до съдебно заседание, те смятат, че са осъдени, това води до обостряне на заболяването, категорична е директорката на клиниката. Оказва се, че мъжете са по-уязвими от житейския стрес, тъй като са две трети от пациентите в клиниката. Тук се лекуват и наркомани, най-често хероиново зависими. Това е един от най-тежките проблеми. "Чакаме с нетърпение новата нормативна уредба, за да видим как ще бъде регламентиран техният статус. В момента не е уреден въпросът с лечението им - доброволно, принудително, задължително. Те идват в един момент, в който решават, че спират дрогата и ще се лекуват. В следващия момент си правят поредната доза и решават, че си тръгват. Не можем по никакъв начин да ги задържим, защото им нарушаваме правата", споделя д-р Никифорова. Тя признава, че наркоманите са изключително труден контингент, за който няма добре обучен персонал.

В лудницата в Карлуково персоналът е сведен до минимум - 12 лекари, 29 сестри, 42-ма души помощен персонал - общо 129 човека, двойно по-малко от психиатричните стандарти. Оказва се, че държавата почти е абдикирала от задълженията си към клиниката. На два пъти болницата оцелява след опасност от закриване. Ако я затворят, не е ясно какво ще стане с тези хора, но

най-вероятно ще

ровят по кофите

за боклук,

твърдят лекарите. Сега Министерството на здравеопазването отпуска бюджет на здравното заведение - месечно около 65 хиляди лева. Като се дадат заплатите, остават към 20 хиляди. С тях трябва да се купува храна, гориво, да се покриват разходи. "Тук непрекъснато се чупи нещо, това са болни хора, късат дрехи, чаршафи…", казва д-р Никифорова. Дарения почти няма. Близо 95 процента от болните получават пенсии, тъй като са инвалиди. Парите им се превеждат в клиниката, откъдето им се дават максимум до пет лева на ден. Ако им се дадат пенсиите накуп, става страшно - крадат, купуват цигари, после ги продават по-скъпо, избухват скандали, стига се и до побои. При по-нататъшните ни срещи с пациентите става ясно, че цигарите са един от техните най-големи проблеми.

С пари, дошли от Постоянната комисия по бедствия и аварии, направили ремонт на две отделения, тече такъв и в трето - едно от най-тежките. Когато човек слуша д-р Кунка Никифорова, се пита как издържат хората, които работят тук, как не носят вкъщи цялото натоварване, на което са подложени. Защото не всички болни са кротки, има и хора в тежко състояние. Директорката сякаш не разбира въпроса. "Аз натоварване тук нямам, всеки, който има желание да работи с тези хора, изпитва удовлетворение. Натоварването е там, където изпитваш страх, смяташ, че не можеш да се справиш с проблема, но имаш ли желание - натоварване няма."

И все пак, лекарите признават какво ги е потресло най-много - отношението на близките към болните. "Ако пациентът има гори, земи, апартаменти, идват, обикалят го, носят цигари… - докато подпише. След това - край. Никой не ги търси, никой не им идва на свиждане, отписват ги от света". Повечето пациенти в Карлуково са с ниско интелектуално ниво. Има обаче и висшисти - художници, балерини, инженери, много млади хора.

Тук се е лекувал

и директор

на крупно

предриятие,

имал тежка стресова параноидна психоза. Няма информация какво се е случило с него след излизането му от клиниката. Това се оказва доста тревожен момент - липсата на връзка с хората, които излизат от лудницата. В повечето случаи те се считат за здрави, не си пият лекарствата, не търсят семейните си лекари. Така изпадат отново в тежки състояния.

Разговорът с д-р Никифорова е към своя край, проблемите на клиниката обаче остават. Желанието ми е да говоря с пациентите, да видя условията, в които преминава животът им. Излизаме, а навън хората се събрали на групички. Поздравяват най-учтиво, някои искат цигари.

Влизаме в първо женско отделение, което е едно от ремонтираните. Главният счетоводител на клиниката Николай Станев с гордост показва помещенията - нова PVC дограма, фаянс и теракот, излъскан до блясък, санитарни възли, каквито много средностатистически българи нямат дори в домовете си. Никъде няма решетки. Има обаче система за видеонаблюдение, на един монитор дежурната сестра следи какво става във всички стаи и коридори.

Две жени са седнали на пейка в коридора. Пристъпвам към тях с известно притеснение. Виктория Найденова е на 30 години, с огромни зелени очи. Тук е от месец юни. "Когато бях малка, на 15 години, след училище чувах гласове и крещях много силно, майка не можеше да ме търпи и ме закара на четвърти километър. Аз се оправих и пак си отидох, нали трябва да завърша училище, но няма файда, не мога да завърша и сега съм инвалид. И благодарение на д-р Василев пак ще си ходя вкъщи, тук е чисто, добре гледат, телевизия имам, сега чувам пак гласове, ама по някой път." До Виктория е седнала 56-годишната Диана Петкова. Говори толкова бързо, че трудно може да се разбере какво казва. Основното обаче е,

че се смята за

лекар, защитил

дисертация

в медицинска академия. Признава, че е болна: "Зъбите трябва да ми сменят, чакам да ги сменят". И тя е доволна от условията. "Хората се държат толкова сладко, аз не съм виждала друга болница с толкова плочки". В отделението работи 24-годишният психолог Калоян Буков. Младият човек твърди, че тук може да натрупа сериозен опит в областта на психологията. Случаите са интересни. Смята, че обществото обаче няма добро отношение към психично болните. "Това не е народо-психологията на българина, защото още в средновековието ние сме имали много по-различно отношение към тези хора. Сега обществото се отнася с пренебрежение към психично болните. Мисля, че се дължи на липсата на информация".

По коридора се задава дребна жена с детска чантичка. Хваща д-р Буков за ръка. Нещо му казва, а той превежда, че искала "да се запознае с каката", т. е. с мен. Това е Албена, талисманът на болницата, на една година, както твърди. Още си играе с кукли и други детски залъгалки. Иначе е на 33 години. В чантичката е събрала цигари, най-различни марки. След като се запозна с "каката", Албена излиза на разходка. Мястото й пред диктофона обаче веднага се заема от 53-годишната Венка Върбанова. "Тук съм от една година, искам синовете ми да дойдат - да ги видя, да ми носят един пиян заек и една кокошка - Борис Димитров Иванов и Иван Димитров Иванов", нарежда през сълзи жената. Знае, че е шизофреничка. "Тук съм, щото съм болна, имам и един брат, той е изнасилвач, аз съм работила шест години във Враца, а той е бил шест години в затвора, защото посегнал на детето на жена си в Стара Загора.

Да дойдат

синовете ми,

като пишеш във вестника, да ме снимаш, да ме видят". С усилие излизаме от женското отделение, защото всеки иска да каже нещо - чрез нас на близките си.

Следващата ни спирка е първо мъжко отделение. Тук ремонтът не е стигнал. Мазилката пада, решетките са навсякъде. Миризмата те удря още от коридора. Сетивата изтръпват при вида на мизерията. Разпасани мъже се разхождат наоколо и се въргалят по опърпаните легла. Сред тях - силен санитар, готов да се притече на помощ. Това е едно от най-тежките отделения в клиниката. В една стая трима мъже пушат. Състоянието на стаята е повече от окаяно, това на мъжете - също. Казвам, че съм от вестник. Виждат апарата и се строяват за снимка. Усещат страха ми. "Не се страхувай, аз съм Иван Неделчев Тодоров, от Девня, на 37 години". И Иван се разплаква. "Плача, защото имам вълнение, сирак съм, тук се намирам все едно на хотел, искам да кажа на брат си да ме търси в Карлуково, той не знае къде съм." Стаята постепенно се изпълва с мъже. Един през друг ми казват адреси и телефони на близките си. "Аз съм Емил Антонов Михайлов, на 36 години, телефона на леля ми Емилия Михайлова Георгиева - 02 8686453, ако може просто да дойде да я видя." В една от стаите освен решетка на прозореца, има и на вратата. Не може да се види кой е вътре, чува се обаче приглушено стенание. Тук се срещам с д-р Татяна Колева, едва на 33 години. "Не се страхувам, обичам си работата, свиква се. Впечатлява ме това, че много млади хора идват с тежки психози. Мисля, че с новите, модерни медикаменти, можем да помогнем на пациентите, ремисията да бъде по-дълготрайна. Ако си пият редовно лекарствата и след изписването, могат с години да бъдат в ремисия, ако ги срещнете по улицата, по нищо да не се различават от останалите."

Отново сме навън, сред цветята и зеленината на градината. Част от обитателите на клиниката вече ни приемат като близки - махат с ръка, кимат, широко се усмихват. Дребно, пълничко момиче с цигара в ръка се приближава. "Здрасти, мама Никифорова".

Оказва се, че е Мария Златкова Младенова -

една от дъщерите

на шефа

на Мешерето

в гр. Левски - Златко Младенов. Тя е с лека форма на олигофрения. "Искам баща ми да дойде на свиждане, но той не е идвал отдавна, искам даже да ми пратят нещо като колет и за ядене. Той е много богат, аз съм работила за него в Пловдив, Никопол, брат ми ходи в чужбина. Тук е много приятно, шефката ни уважава, много сме благодарни. Имам си приятелка, една санитарка Стефка, при нея ходя, пуша си, но не много, щото няма пари. Храната много я уважаваме, много е печена, има мръвки, яденета... Малко ме тормозят тука, обиждат ме някои, караме се. Във вестниците пишат, че баща ми има пари, а за мен не пишат нищо. Искам да ми купи една къща в Червен бряг поне, да си живея сама, сигурно не се е отказал от мен."

Последното нещо, което разглеждаме, е църквата в двора на клиниката. Осветена е през 1602 година, с уникални стенописи, които обаче имат нужда от реставрация. Ако болницата е забравена от държавата, то божият храм е забравен от Светия синод. Засега има само многократни обещания на старците, че ще помогнат с пари...

След няколко часа престой в лудницата човек се убеждава, че животът тук е по-различен, но не се знае дали е по-труден, отколкото навън, в лудницата на забързаното и изпълнено със завист, злоба и омраза общество, наречено свободно. Макар и болни, пациентите помежду си са много по-внимателни, незлобливи и дори вежливи. Разбира се, че и тук има понякога дрязги и кавги, но се случва и да проблясват искрите на любовта между представители на двата пола, макар че все още до сватба не се е стигнало. Но затова пък няма и скандални разводи.

Тръгвам си от Карлуково със смесени чувства и съжаление към тези безпомощни хора, но и с удовлетворение, че очакванията ми да срещна потресаваща картина и оскотели човешки индивиди не са се оправдали. Сред дивната красота на дефилето разбирам, че психично болните наистина са грижа на всички нас. Включително и най-вече - на отговорните за това хора в държавата.

Темата е от архива на BG Север

 

Болни и беззащитни души, при това далеч по-нормални от голяма социална част, която никога няма да надуши подобен живот.

Запитвал ли се е някой: има ли богати хора в лудниците в България?
Ще му отговоря: Няма!
Не, че между тях няма ненормалници. Има и то много по-опасни: за себе си и за околните. Напълно неадекватни с абсолютно погрешна самооценка, но социалното им положение ги прави да изглеждат в най-лошия за тях случай: ексцентрици. Дори да извършат престъпления, остават покрити, до момента в който някой тарикат сред роднините им и близките им ги изсмуче до нищо и ги прати пак при бедните.

У нас "лудите" не са само психически болни, а и социално болни.

Говорили сме за това, което каза. Наблюдавал съм и аз. Абсолютно прав си. Всички са в ъндърграунда, доведени до положение в което не могат да се оправят сами, а повечето са с дълги, че дори доживотни ремисии. Щяха да имат нормален човешки живот, ако изобщо живееха сред хора. Някои не могат да си разрешат и медикаменти, каквито има, открити са и употребявайки ги по схема са много по-нормални от множеството щъкащи из интернет и кръчмите.