Темата от архива:

ЛИЧНА ДРАМА

---

Учителка изгубва и двете си деца, любовта й дава нови сили за живот

 

Мария преодолява превратностите на съдбата с много воля и упоритост

 

Мая ПАСКОВА

Очите й са черни. Като дрехите и жалейката, които ще носи до края на дните си. Като живота й, белязан от безмилостните нокти на смъртта. Очи, загледани в миналото - пресъхнали, тъжни, но топли от онази искрица на вярата, успяваща да събере и най-безнадеждните остатъци на човешката душа. Човек се преражда в страданието и то го прави по-силен, ако не го убие преди това. И Мария го знае, защото хиляди пъти е призовавала смъртта и хиляди пъти се е връщала отново тук и сега, въпреки че спомените от миналото продължават да я измъчват. Вече само нощем, но с реалната болка отпреди четири години. Когато все още е имала най-ценното в живота - щастливо семейство и две прекрасни деца.

Със съпруга си Николай се запознават във Велико Търново. Той е курсант последна година, тя току що приета студентка в педагогическия факултет. "Влюбих се в него случайно, любов от пръв поглед. Звучи тривиално и сладникаво, но така си беше. Толкова млада, романтична и неопитна бях. А и той - снажен, висок и силен. Гледаше ме с онова закачливо пламъче в ясносините си очи, което караше сърцето ми да трепка. Докосваше ме нежно с големите си ръце и ме молеше да му вярвам, че никога няма да ме изостави. Каквото и да се случи...", с усмивка си спомня Мария. Следва вълнуваща година, в която лекциите и изпитите се редуват с разходки в стария град, плахи докосвания, първата целувка. И за двамата е ясно, че са намерили липсващата си половинка, но и че след последния изпит трябва да се разделят. Той завършва, чака го разпределение, а на нея й остават още четири години до дипломирането. През ваканцията Николай я води при родителите си в едно село на юг - нея, гражданката, която представя като своя годеница. Естествената реакция е: сега не може да стане, твърде сте млади, изчакайте, може да решите нещо друго. Истината е, че тези хора не искат, и до края на дните си не го направили, да я приемат като жена за своя син. Остават думите му: ще бъда с теб, каквото и да се случи. И писмата, пускани едно след друго, от поделение в другия край на България. Непрестанно, четири години.

След нейното дипломиране се женят тайно. И тя остава да живее при него, в чуждия град, в квартира, която трябва да направи истински дом. За тях двамата и детето, което очакват. Бременна в деветия месец разбира, че майка й е починала. Родилните болки я връхлитат и тя ражда сина си Божидар в часа на погребението. "Не можах да се зарадвам истински, плачех и прегръщах бебето си, после изпаднах в родилна треска и едва ме спасиха. Ако не беше мъжа ми, нямаше да издържа, ден и нощ стоеше до леглото ми и не изпускаше ръката ми. Говореше ми и ме викаше да остана при него", разказва трескаво Мария. Но тогава още не е знаела какви още изпитания й е приготвила съдбата.

Започва работа като учителка по български език. Сред детската глъч в училище и любимите мъже в къщи, болката постепенно отшумява. Най-доброто лекарство за нея се оказват любовта и искрената благодарност в очите на малките ученици.

Три години по-късно Мария забременява отново. Тежък спонтанен аборт в четвъртия месец едва не я отвежда в гроба. След още 3 години се ражда Анна - прекрасно малко ангелче, което всички обожават. Нежна, весела и обичлива, Ани печели любовта на всеки, който дори за миг се докосне до неподправената й същност. Звънкият й смях и песни огласят къщата, докато сериозният и вглъбен в себе си батко Божидар денонощно заляга над книгите. Щастието на Мария и Николай няма граници. "Няма по-голямо богатство от задружното семейство. Усещах завистта на съседите, но не можех да обръщам внимание на такива дреболии. Имах любящ съпруг и две прекрасни деца. Имах работа, която харесвам. Животът ми беше пълен. Всичко беше нереално хубаво, но толкова истинско. И за миг не ми е хрумвало, че щастието все някога има край и след слънчевите дни идват буря и потоп", спомня си с умиление за онези дни Мария.

Годините се изнизват незабелязано. Божидар е приет медицина. От малък отговорен и упорит, взима всички изпити с пълно шест. Малко мълчалив и необщителен, но винаги отворен към закачките на малката Ани. Която не спира да заразява с непрекъсващия си ентусиазъм и да разсмива всички с измислени от нея песни. Съвсем естествено се насочва към Консерваторията, откъдето в телефонните разговори с майка си я засипва с куп истории за новите си многобройни приятели.

Една вечер обаче Мария усеща нещо странно в гласа отсреща. Неприсъща нотка, или интонация в смеха, която го прави преправен. На въпроса: случило ли се е нещо, Ани отговаря: няма нищо, мамче, изморена съм, до утре, чао. Но утре разговор с нея няма. Обаждат се от общежитието, че Анна е постъпила в болница. Леко прилошаване по време на час, вероятно от преумора и превъзбуда за предстоящия изпит, е обяснението на портиера. Но сърцето на Мария започва да бие тревожно. Успокоителните думи на Николай не помагат. Нещо в нея се преобръща. Майчиният инстинкт задейства тревожна камбанка, която не й дава мира през цялата нощ. С първия влак рано сутринта заминава за София. В болницата получава същото обяснение от лекуващия лекар. Божидар обаче, който също е там, мълчи със събрани вежди. По-тих от обичайното. По-сериозен и замислен. Мария настоява да види Ани веднага. "Толкова мъничка ми се стори в онова болнично легло. Усмихваше се успокоително, но беше твърде бледа, някак изморена, с чужд поглед". Майката не се отделя от Ани през следващите пет дни, в които текат изследванията за откриване на причините за внезапния й припадък. Опитва се да я разведри и да научи нещо повече. Но и Божидар все по-упорито мълчи. Изписват Ани с диагноза анемия, препоръчват повече силна храна и чист въздух, за да се подобри състоянието на Ани и тя да може скоро да се върне на училище.

През следващия месец вкъщи обаче вместо да върви към подобрение, Анна става все по-зле. Отслабва видимо, сенките под очите й стават черни, няма сили дори да свири на любимото си пиано. Божидар настоява за нови изследвания и настанява сестра си в престижната клиника, в която е започнал работа като млад, но вече много уважаван специалист. Диагнозата този път не е успокояваща, нито оптимистична. Ани е болна от левкемия. "Не можех да повярвам. Започнах да викам и да скубя косите си. Обвинявах целия свят, после проклинах себе си. Трябваше да ми ударят инжекция, след това заспах. Когато се събудих, се молех това да е било само кошмар. Но Николай беше до мен. Както винаги досега. Държеше ме за ръката и ми повтаряше, че е до мен, че ще се справим. Но беше плакал", спомня си Мария за първия ден, когато е разбрала за смъртоносната болест на дъщеря си.

Започва адът с лечението на Ани. Не се пропуска нищо, което дава и стотна от процента шанс за оздравяване. Лъчетерапия, химиотерапия. "Бях до нея денонощно и денонощно гледах как детето ми умира. Тя си отиваше пред очите ми. Не беше останало нищо от лъчезарното момиче, което заразяваше всички със звънкия си смях. Кожата й посивя, косата й започна да пада на цели кичури. Плачеше, защото й прилошава, защото няма сили да се усмихне, защото не й се умираше. Няма по-тежко нещо за една майка от това да вижда как детето й си отива и да не може да му помогне с нищо", през сълзи разказва за трагедията Мария. Николай се измъчва не по-малко. Но пред него стои и друг проблем. Всичките им спестявания са отишли за лекарства на Ани. Приятели и роднини са помогнали с каквото могат, но това е прашинка в огромните разходи, които всеки изминал ден се увеличават. Един ден Божидар заявява, че са му предложили изгодна работа в Алжир. Натрупаният опит там щял да му помогне в професионалното израстване, но на всички е ясно, че заминава, за да изкара пари за лечението на сестра си. Мария няма сили да го спре. А и от малък той прави само това, което сам е решил. Николай го изпраща на летището. И се прибира в опразнения си дом с надеждата, че скоро всичко ще се оправи.

Шест месеца по-късно Ани умира. Мария е съсипана. Неадекватна и остаряла. Николай държи ръката й променен и съвсем не толкова силен, както преди. Един до друг и по-далечни от всякога. Без сили дори да заплачат. Като в сън, който не можеш да контролираш, в който не можеш да извикаш, нито да избягаш. Но който не свършва, въпреки желанието ти. Защото на следващия ден получават телеграма, че Божидар е катастрофирал на път за летището. Бързайки за погребението на своята сестра. "Казват, че човек умира толкова пъти, колкото пъти губи свой близък. Колко пъти съм го правила аз, когато за броени дни изгубих и двете си деца. Не можах да изпратя сина си на летището, но го посрещнах - в бял ковчег. Мен вече ме нямаше. Нямаше смисъл и нищо покрай мен. Лежах и се молех на Бог да прибере и мен там, при децата ми, защото не беше честно аз да продължавам да живея. Николай се отчужди. Спря да ми говори. После стана груб. Забрави за своето "винаги ще бъда с теб", защото може би аз първа го изоставих. Излизаше някъде и се връщаше пил. Домът ни стана прекалено голям за нас двамата. Глух и мрачен. Превърнахме се в старци, които броят дните без радост и без очакване. Не можахме да се зарадваме поне на внуци, на които да се посветим изцяло. Целият ни досегашен живот се заличи както гъбата изтрива тебешира от дъската - без следа. С един замах", вперила поглед в миналото разказва Мария.

Но разбира, че ако лежи с безумен поглед и призовава смъртта, тя няма да дойде току така. Ако й е било писано да преживее своите ад и чистилище тук на земята, преди това Бог няма да я вземе при себе си.

И се изправя. С всичките си спомени, с чернилката в душата и в дрехите, с двете жалейки и парещите болки, от които сърцето й се е разбило на прашинки. Първо започва да готви. Макар и за двама. Нали така са били и преди 30 години. После решава, че ще шие гоблени. Бод след бод потъва в занимание, което предотвратява боксуването в непоправимите пътища на миналото. Изпълва цялата си къща с везани картини - пейзажи, млади момичета, богородици, Исус и Мария Магдалена... Започва да се среща с приятелки. Да спортува по малко, да се грижи за външния си вид. Излиза сред хората и открива, че без да иска, с усмивка отговаря на детския смях и закачки по улицата и в парка. Отново преоткрива вълшебната сила на своята професия - да се презареждаш отново и отново само от контакта с неизчерпаемата детска енергия и наивен ентусиазъм. И да се чувстваш полезен. Тогава й хрумва идеята, че светът има нужда от нея, щом смъртта не е пожелала да я вземе със себе си. Мисията й тук, на Земята, още не е изпълнена. Някой има нужда от нея. Това са десетките деца, които чакат някой да им покаже тайнството на литературата, да ги разведе в чудния свят на приказките и вълшебството на книгите. Защото любовта не е егоистична и не е властна. Тя прави чудеса и може да вдъхне на човек втори живот.

Сега Мария има за какво да живее. Още вярва, че децата са най-голямото богатство. И когато мислите за миналото я връхлетят, поглежда към листа с посланията на Майка Тереза:

Най-хубавият ден - днешния.

Най-трудното - да постигнеш мечтите си.

Най-голямата грешка - да паднеш духом.

Най-хубавото развлечение - работата.

Най-полезното нещо - опитът.

Най-лошото поражение - отчаянието.

Най-необходимото - домашното огнище.

Най-голямото щастие - да си полезен на другите.

Най-първата необходимост - общуването.

Най-краткият път - правилният.

Най-добрата защита - усмивката.

Най-приятното усещане - вътрешният мир.

Най-голямото удоволствие - изпълненият дълг.

Най-доброто лекарство - оптимизмът.

Най-мощната сила на света - вярата.

Най-стимулуращият дар - надеждата.

Единствената реалност - любовта.

Материалът е от архива на BG Север 

 

:dje,rd.cj e fj d,nrld kd 
 

Чудесно е, че някой е намерил сили да продължи. Аз не бих могъл, ако ми се случи.

makata e golama ,makar i spodelana, da pasi gospod.pri takiva slt4ai vinagi tarsim smarta no ta ne stava ,sajalavam

makata e golama ,makar i spodelana, da pasi gospod.pri takiva slt4ai vinagi tarsim smarta no ta ne stava ,sajalavam

njama li da se spresh...nito shte izkarash kinti ot reklama nito shte te chetat...nai mnogo do 2 dni shte te bannat

nqma takava muka,nqma....dano bog i dava sili na tazi genica da produlgava napred