Темата днес

ЛИЧНА ДРАМА

---

  Капризите на живота превръщат учителка в събирачка на хартия

 

Лиляна Генчева милее за бащиния си дом, който скоро ще бъде съборен

 

 

Радосвет ПОПОВА

 

"Малка къща в двор зелен -

тя бе моят бащин дом.

Но остана само спомен,

който тихо пазя в мен.

От там ще тръгнеш някой ден и никога повече няма да се върнеш. С години ще разбираш годините какво са. И ще крачиш все по-далеч и по-далеч от онзи спомен, който само в теб още съществува. Ще бродиш, ще страдаш. Ще се отказваш и ще продължаваш. С годините ще разбереш времето какво е и ще кълнеш доброто си сърце бедняшко. По улиците мъдрост ще събираш и цял нов свят от закони ще си изградиш. Ще се бориш, ще стоиш срещу течението, когато всички други са навели глави и са се оставили да ги носи надолу. Ще водиш, когато всички други само следват, и ще носиш винаги с теб онзи спомен древен, който само в теб още съществува. И ще те топли, и ще го сънуваш".

 

Лиляна Генчева твърди, че винаги ще се връща в родния си дом. Дори тогава, когато къщата бъде срината до основи и на нейно място се появи модерен жилищен блок. В спомените си 56-годишната жена ще продължава да изкачва външните стълби към втория етаж с кофата с вода, донесена от мелницата (днес "10-и декември"). Мислите й никога няма да заличат пътечката назад във времето и тя ще вижда и занапред простора с дрехите, на който липсва така мечтаната като дете найлонова рокля.

Не крие, че детството й е пропито от сиромашията, от която се опитва да избяга цял живот. Днес, въпреки че заменя по неволя учителската професия и знанията си по есперанто със събирането на хартия, определя себе си като щастлив човек. Защото се опитва да помага на хората така, както никой на нея не й е помогнал. "На мен в живота ми върви. Аз винаги съм помагала на всеки с каквото мога. Не веднъж, събирайки хартия, съм намирала документи и съм ги връщала. Но откакто се случиха някои обрати в живота ми, не съжалявам всички хора, защото и мен никой не ме съжалява. Ако човек е благороден и добър, и моето ще дам той да е добре. И като давам ми върви. И съм спокойна", казва Лиляна. Разказва нелекото си битие през призмата на живота в бащината си къща, която скоро ще бъде съборена. Защото тя е мястото, което я е формирало като личност. Мястото, където са намерили вечен покой нейните родители и единият й брат.

Бурното строителство на модерни жилищни и административни сгради в последно време заличава малки постройки, изравнява със земята стари и грохнали къщи. Процесът е необратим и логичен. Малко хора обаче осъзнават, че багерите събарят спомени, рушат стени, между които са проплаквали бебета и са си отивали близки. Машините разчистват едно минало, което винаги ще изплува в съзнанието на "засегнатите" хора.

Бащината къща на Лиляна, която се намира в началото на улица "Неофит Рилски" (срещу детската градина), е една от малкото

застрашени

от самосрутване

частни сгради

в Плевен, които още не са съборени. Дълги години за грохналата вече постройка се търси лоялен строител, който на нейно място да издигне жилищна кооперация. Неудовлетворително обезпечаване или съседски претенции стопират изпълнението на проектите във времето. За да се стигне до есента на 2007 г., когато най-накрая ще се случи очакваното - на мястото на грозната и изтърбушена съборетина ще зейне гигантска дупка, в която ще се наливат основите на нов строеж.

Връщане назад няма, и то с право, твърди Лиляна. В началото на XXI век е немислимо подобни сгради да застрашават нечий живот, казва тя. Плевенчанката обаче е категорична, че ще продължава да носи в себе си духа на къщата, "отгледала" три поколения. И ще разказва на внуците си за времето, когато с всички сили се е опитвала да се пребори с бедността, и то именно там - в бащината къща. В този дом, от който е започнало и продължило всичко. Къщата, в която е живяла като дете, като учителка по руски език, като един от малкото добри есперантисти в града и като събирач на хартия в последствие.

"Зная, че дядо ми Дани Христов е купил мястото през 1920 г. От тогава е и нотариалният акт, който грижливо пазя и ми е много скъп. В него са записани 270 кв. м. площ. Първоначално били построени три стаи от керпич. Наложи се обаче моите родители да поразширят малко къщата, защото аз имам двама братя (единият неотдавна почина). Благодарение на малкото, което изкарваха като работници в каучуковия комбинат, те построиха още две стаи от тухли. Сред тези стени съм отгледана, тук прекара и първите седем години от живота си моят внук Джулиан", разказва Лиляна. "Като малка се опитвах един вид да възкръсна от нищото. Напук на мизерията исках да постигна нещо в живота си. Не можех повече да понасям себе си, когато се тръшках пред майка ми и със зачервени от плач очи крещях, че искам куклата от витрината, която тя нямаше как да ми купи. Омръзна ми всеки ден да чакам с надежда, че и аз

поне за миг

ще се почувствам

като принцеса,

облякла жадуваната найлонова рокля. Затова реших да уча", продължава историята си плевенчанката.

Двамата й братя завършили седми клас и спрели да ходят на училище. Лиляна обаче била категорична, че няма да се откаже. "Като ученичка пишех на братята ми домашните (те са по-големи от мен), защото те не можеха. И за да ми се "отблагодарят", веднъж ме заключиха с една моя съученичка в мазата - да не идем на училище. Но ние успяхме да се измъкнем през прозореца. Големият ми брат чак в макаренковско училище отиде. Бяха срам за баща ми", споделя тя.

Още помни като вчера нощта преди първия си учебен ден. Твърди, че такъв страх не е изпитвала никога. Дори не познавах буквите, нямах представа къде отивам и почти изпаднах в паника, разкрива Лиляна. Но в тази крачка тя вижда единствения възможен начин да промени нещо в живота си.

Началното си образование завършва в тогавашното училище "Неофит Рилски". После продължава в "Адил Дервишев". Следващото по-високо стъпало е езиковата гимназия "Васил Каравасилев", където започва да изучава руски и френски език. Напук на немотията завършва руска филология във Великотърновския университет. Страстта й към езиците проличава обаче още на 10-годишна възраст, когато започва да учи есперанто. Въпреки че този изкуствено създаден език не успя да се наложи като международен, каквато беше целта, Лиляна се гордее, че е защитила третата - висшата степен. Любовта й към есперантото е толкова силна, че на един курс, който се провежда в с. Борима, тя отива с четиримесечното си бебе. Седях в залата и го кърмех, защото нямаше на кого да го оставя, споделя тя.

После продължава

да оцелява

и да се доказва като професионалист. Но тъй като не може да си намери работа в Плевен, преподава руски по селата - Румянцево, Дерманци, Ловешко, после в с. Беглеж, с. Одърне, Плевенско. Известно време прекарва в училището в Пордим, в гулянската гимназия, а последните й дни като учител са в с. Къшин към училище "Марин Дринов".

Тъкмо стъпила на краката си и действителността удря нов шамар на плевенчанката. Руски език вече почти не се изучава, есперантото остава някакси на заден план. Окончателно излиза от системата след неуспешен опит да се задържи по-дълго време като нощен възпитател в с. Садовец. Твърди, че директорът си назначил свой човек на мястото и я накарал да си подаде молба за доброволно напускане.

И Лиляна отново е изправена пред прага на бедността. Поради липса на алтернатива тя започва да предава хартия. "От години събирам хартия, за да си помогна - с дрехи, продукти. Дори по едно време нямах и пенсия", не крие тя.

Получаването на пенсия е свързано с друг етап от живота на жената. Като самотна майка с три деца, тя решава да подсигури по някакъв начин бъдещето им. Наема се да гледа възрастен и болен от рак гимназиален учител. Дори сключва брак с него с надеждата, че той ще й остави апартамента си. След смъртта му обаче се оказва, че претенции към имота има синът на дядото, който живее във Франция, но никога не се е грижел за своя баща. Така Лиляна губи апартамента и остава с половин пенсия от своя съпруг.

Независимо от трудностите, Лиляна успява да отгледа трите си деца в къщата. Не крие, че от известно време животът й се е подобрил, след като голямата й дъщеря - Людмила, заминава да работи в заведение в Брюксел, Белгия. За кратко тя изпраща пари за голям апартамент, който майка й закупува и се премества в него.

Лиляна обаче

продължава

да събира хартия

и да идва всеки ден в къщата, където сега е останал само единият й брат.

"Доста труден период преживях и с Людмила. Беше само на седемнайсет, когато забременя и роди. Първоначално изобщо не знаех какво става. Един месец просто ми спряха детските добавки и аз отидох в социалната служба, за да видя каква е причината", разказва Лиляна. От там разбира, че дъщеря й е родила. По принцип Людмила била пълничка, ходела с широки дрехи. Един ден казала на майка си, че отива на гости у приятелка и това било всичко. Разбирайки, че има внук, оставен за осиновяване в дом "Майка и дете", Лиляна едва не изпуска тримесечния срок, в който може да вземе бебето. Но успява. Днес Джулиан е на 7 години, баба му го отглежда в старата бащина къща.

Лиляна разказва с въодушевление и за сина си Веселин, който е с 5 години по-голям от Людмила. Както сестра си, така и той учели в спортното училище в Плевен. За гордост на всички Веско държи в колекция 10 медала, завоювани в неговата дисциплина - гребане. Сега обаче кандидатства с география във Великотърновския университет.

Третото дете на Лиляна и най-малкото - Юлияна, все още е ученичка.

"Сега се мъча всеки ден да възстановя, ако има изгубено време в къщата. Гледам да свърша нещо. Живея в апартамента на голямата ми дъщеря, но идвам всеки ден в бащиния си дом и прекарвам цялото възможно време.

Всичко, което правя сега, е свързано със спомени. Несъзнателно правя паралел какъв е бил животът ми преди. Мисля си, че сега всичко е толкова улеснено. Най-често се връщам назад във времето и се виждам как 10-годишна мъкна кофата с вода. Редях се на опашка, чаках с часове за нея. А с тази вода правехме всичко - от нея пиехме, къпехме се, готвехме, а и поливахме. Беше страшно", разравя спомените си Лиляна. И подчертава, че с известни прекъсвания не се е отделяла от родния си дом цели 50 години.

Очите на плевенчанката се навлажняват, когато говори за невъзможността да реконструира старата къща.

А така й се иска

да укрепи

бащиния си дом

и в него отново да се чува детски смях. Но няма такава алтернатива. "Когато вече стана ясно, че ще я събарят, ми стана много мъчно - все пак тук е преминал животът ми. Но от друга страна разумът ми надделява, тъй като в един апартамент ще се живее много по-лесно. Няма да се палят печки, да се събират хартии и дърва по двора и да изглежда разхвърляно. След пет месеца къщата вече няма да я има. Но честно казано наред с мъката малко ще си отдъхна, защото сега се притеснявам да не се срути някоя стена върху брат ми докато спи", обяснява Лиляна.

Срещу къщата нейното семейство ще получи апартамент (77 кв. м), две гарсониери и един гараж. Но отново твърди, че ще трябва да се бори с човек, който неправомерно иска да вземе по-големия гараж.

От дъното Лиляна успява за себе си да се измъкне и да се справи с действителността. Гордее се с това, което е постигнала. Не се срамува от факта, че по цял ден пълни количката с хартия и я тегли до пунктовете. Твърди, че така честно си изкарва прехраната поради липса на друга алтернатива и не тежи на дъщеря си. Искам и аз да изкарвам някакви пари, а не да разчитам тя да ми изпраща, категорична е Лиляна.

Цял живот тя и децата й са се лишавали понякога от най-необходимото, но въпреки това са оцелели. Каквато всъщност е съдбата и на много други семейства. Най-вероятно и след като къщата бъде съборена и се издигне жилищният блок, Лиляна ще продължава да събира хартия и ще си спомня за часовете, прекарани в класната стая, както и за курсовете по есперанто. Казва, че няма да бъде по-богата от сега, защото и днес има всичко. Позитивизмът й дава сили - да се справя и да бъде щастлива.

  Материалът е от BG Север