Темата от архивите:

ЛИЧНА ДРАМА

---

  Болен от СПИН мъж намира любовта преди смъртта си

 

Морякът Боян Коларов лепва страшния вирус при престой в Камбоджа

 

 

Поля ТОМОВА

"Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете добра дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка. Запомнете и казвайте “Обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и да споделяте всичко, което имате да си кажете. Защото животът не се мери с вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”

 

Тези слова на Джордж Гарлин стоят в рамка до снимката на красив мъж. Днес Боян Коларов щеше да е на 49 години. Той е един от първите българи, заразили се и починали от СПИН. Неговият живот и неговата съдба, за жалост, са пример как едно незнаещо общество може да сломи и най-силната воля за живот и борба. В последните години преди смъртта обаче съдбата поднася на Боян най-големият дар, който може да понесе човешкото сърце - любовта.

Заразата

През 1991 година Боян Коларов е в екипажа на български търговски кораб. Има семейство и две деца - Никола и Калоян. Честите му отсъствия не пречат на любовта му към съпругата Галя. По време на дългите пътувания част от екипажа посещава публични домове, но не и Боян. Пословичната си вярност обяснява не само с обичта към Галя, но и със страха от заразяване. По този повод непрекъснато е под прицела на солените шеги на колегите си. През ноември 1991 година кобарът на Боян Коларов спира в пристанище Кампонгсаом, Камбоджа. Престоят е 48 часа - време, достатъчно за развлечения и почивка. “Компанията ни се разпръсна още в бара. Повечето колеги тръгнаха да търсят развлечения сами. Ние с Красимир и Ивайло останахме. Може би пиенето ми беше повече, а пък и се бях разчувствал. Затова я поканих”, ще напише по-късно в спомените си Боян.

Около моряците в крайбрежните заведения проститутките кръжат и се лепят като мухи на мед. В Камбожда е един от най-евтините пазари на плътта. Там можеш да си поръчаш всичко на много ниска цена. Вниманието на Боян е привлечено от едно от момичетата. В наполовина европейските й черти съзира жена си. След кратка увертюра, придружена с малка сума, Боян и момичето се качват в една от стаите. “Никога няма да разбера защо го направих, въпреки че е доста глупаво да мисля по този въпрос. Явно просто е трябвало да стане. Не съм чувствал угризения или нещо подобно. Нито пък повторих някога подобно нещо”, ще напише по-късно морякът.

Когато на другия ден по обяд българите се прибират на кораба, никой не подозира, че петима от тях са заразени смъртоносно. Всички обаче през смях си разказват историите от нощта. Дори се черпят за сметка на Боян, който най-сетне е нарушил табуто и е спал с проститутка. Връщането назад отнема доста време. След още четири месеца корабът най-сетне е в пристанище Бургас. Както всеки път, преди да слезе, екипажът преминава през медицински преглед. Лекарите виждат странни обриви по тялото на двама от колегите на Боян и подлагат всички на по-прецизни изследвания.

Диагнозата

През цялото време, докато траят изследванията и докато се чака резулататът от кръвните проби, екипажът е на кораба. Близки и роднини идват всеки ден, но могат да говорят с моряците само навън, без дори да ги докосват. “Всички бяха страшно изнервени. Напрежението се усещаше почти физически. Но все още никой не подозираше какво ни предстои”, разказват спомените на Боян.

На 30 март при моряците идват лекарите. “Бяха като от космическа совалка - с предпазни маски и облекла. Тогава разбрахме, че има някаква зараза”, е написал морякът. Диагнозата обаче е по-страшна от всичко - петима от екипажа са серопозитивни. Тогава за СПИН в България се знае малко. Повечето хора, дори сред медиците, смятат болестта за опасно прилепчива. Петимата моряци са отделени веднага от другите и са затворени в изолатор. Инструкциите сред незаразените членове на екипажа са никой извън кораба да не знае от какво точно са заразени петимата. Шокът сред серопозитивните е огромен. Тогава Боян знае за болестта точно толкова, колкото и останалите - почти нищо. “Знаех само, че ще умра - може би болезнено и ужасно. Бях гледал филм, в който героят умря от СПИН. Беше в инвалидна количка, покрит с рани и 35 килограма. Ако имах подръка пистолет тогава, бих се гръмнал.” Не само че никой няма пистолет, но с петимата се държат точно като с прокажени. Не пускат при тях никого. По това време съпругата на Боян знае, че той е пипнал някаква болест и трябва да стои в изолатор поне 45 дни, след което ще го пуснат. “Вече бях човек със смъртна присъда, но не знех кога ще бъде изпълнена. Всичко около нас беше толкова ужасяващо... дори лекарите се отнасяха много лошо. Чувствахме се най-виновните хора на земята. По-това време се знаеше, че СПИН е болест на гейовете. Дълго време трябваше отново и отново да обясняваме, че не сме педали, а сме лепнали болестта от проститутки. Бяхме като животни за опити. При нас влизаха и излизаха само облечени в защитни костюми лекари, взимаха проби. Храната ни се поднасяше от малко прозорче. Повечето от обслужващия персонал не искаха дори да докоснат подносите”, пише по-късно болният мъж. През цялото време в изолатора единствената мисъл на Боян е, ако оживее, как ще каже на Галя и момчетата. И какво ще решат те. Морякът изчита всичко, което може, за да се запознае с болестта. Отначало никой не обръща внимание на искането му за литература на английски. Намира се обаче един от лекарите - д-р Георгиев, който не само че му донася литература, но се отнася по-човешки със заразените. Именно той им обяснява какво е СПИН, как поразява имунната система, как могат да се лекуват само вторичните заболявания, как всеки организъм реагира различно и че с болестта мож да се живее години. Тогава обаче в обществото никой не си и помисля, че болен от СПИН може да общува свободно с хората, без да носи опасност. Назначена е терапия и на петимата, но диагнозата е смъртоносна. Никой не може да каже кой от моряците колко ще живее.

Болката

След дълъг престой в изолатора, след многобройни обяснения, петимата са заклеймени и от своите началници. Никой повече няма да ги вземе на работа. Междувременно медиите надушват нещо и раздухват случая. Близките и роднините на заразените идват все по-рядко. Взима се решение серопозитивните да бъдат пуснати вкъщи. Лекарите ги предупреждават, че ще ги следят непрекъснато. Подписват декларации, че няма да заразяват умишлено никого. Д-р Георгиев е единственият, който успокоява моряците, че заразата се предава само по полов и кръвен път. Боян вече е изчел достатъчно, за да разбере, че може дори да прегръща и целува децата си, без да ги зарази. Когато пускат заразените, отвън ги чака тълпа журналисти. “Когато тръгнахме обаче, вълната хора се раздели, никой не смееше да ни доближи. Някой ни заплю, други хвърлиха по нас някакви боклуци...”, пише Боян. Никой не го чака. Прибира се сам. Отключва вратата и влиза. Семейството му стои в дневната, никой не смее да го приближи. Оттогава започва разпада на семейството. Болката на Боян и чувството му за вина не му позволяват да говори честно и открито дори със синовете си. Приемат го вкъщи, но никой не го поглежда в очите. Когато се опитва да се приближи до някого, вижда как синовете и съпругата му настръхват. Повече от три месеца Боян живее така. Спи в кабинета си. Яде в специални прибори и съдове, които след това съпругата му мие с ръкавици. Разбира, че трябва да си отиде, когато един следобед Калоян се прибира със синини. Момчето отказва да каже какво се е случило. Бащата обаче настоява. “Казаха, че си спинозен и че си педал. Че ще заразиш всички и ще умрем в страшни мъки”, изплюва камъчето синът. И мисля, че са прави, казва момчето. Вечерта Боян разговаря със съпругата си. Галя му казва, че не може да прости и се страхува за децата. Не смее да излиза никъде. В работата й забелязала как колегите я отбягват. Решението е взето - Боян излиза на квартира. Родителите му обаче не искат да го оставят сам и му предлагат да живее при тях, той отказва. По това време брат му Светослав е в чужбина. Ще се прибере след около година. Родителите на Боян правят всичко възможно, за да го успокоят. “Нищо не може да те нарани така, както безсилието и болката на близките ти. Знаех, че те го правят за мое добро, но не исках да виждам повече тъгата в очите им”, ще напише Боян. В този период единствените му близки хора са четиримата му заразени колеги. С тях той може да говори свободно, да си подават бирата, без никой да се страхува.

Болестта

Така изминава година. През това време двама от заразените са вече много зле. Боян ходи редовно на прегледи и говори с д-р Георгиев. Влошаването при него настъпва рязко и изведнъж. Постъпва в болницата, която скоро ще стане вторият му дом. Инфекциозните заболявания връхлитат Боян едно след друго. За кратко време отслабва драстично. Лечението на вторичните болести не дава резултат, тъй като имунната система не действа. За кратко време настъпва подобрение, след което обаче отново Боян се озовава в болницата. Тялото му се покрива с рани. Годините минават...

Любовта

Съдбата винаги успява да ни изненада, да ни напомни, че животът е най-скъпият дар, а любовта - единственото нещо, което си заслужава. Така се случва и с Боян. През дългите години, в които болестта бавно го разрушава, той получава подкрепа и любов. Първо от брат си Светослав. Той е със седем години по-малък. При пристигането си в страната отива най-напред в болницата и не оставя брат си нито минута сам. При всяко изписване Светльо прибира Боян при себе си и се грижи за него. “Повръщаш и всичко те боли. Тялото ти е в рани, изглеждаш ужасно. Някой трябва да те води до тоалетната, да те храни. Сигурно не е леко, но брат ми го вършеше така, че не се чувствах унижен, чувствах се обичан”, ще напише по-късно Боян. “Оказа се, че животът продължава въпреки всичко. Той не спира само защото имаш диагноза. Продължаваш да се бориш”, споделя морякът.

Една вечер състоянието му се влошава много. Не може да си поеме въздух, повръща дори водата, която Светослав му дава с лъжичка. Отново е в познатата болнична стая. Тук се случва онова чудо, което дава сили на Боян да продължи да живее още шест години. Чудо с името Ивана. Тя е медицинска сестра. Грижи се за Боян. “Никога няма да разбера какво видя тогава в мен тя, която може да има нормален мъж”, този въпрос никога няма да намери отговор. Освен един - съдба". За Ивана също е необяснимо как професоналната грижа се превръща в нещо друго, превръща се в обич. През дългия престой в болницата тя опознава Боян и може да види не само разрушаващото се тяло, но и дух, който не се предава, и душа, която копнее за светлина. През следващите години, до смъртта на Боян, Ивана е неотлъчно да него. Живеят заедно, въпреки че мъжът няма развод с Галя. Ивана не само се грижи за него, но и му дава сили. Лекарите са удивени от волята за живот на болния мъж. Болестите го връхлитат непрекъснато, но въпреки всичко той живее. Когато обаче Ивана вижда, че силите го напускат и смъртта е близо, решава да направи нещо неочаквано. Заедно със Станислав тя отива при децата на Боян. Порасналите вече момчета не са виждали баща си от години. Сега обаче те са готови да приемат болестта му. Ивана ги умолява да видят баща си, да му простят. Предупреждава ги, че гледката не е от най-приятните. Никола и Калоян се съгласяват въпреки протестите на майка си. Момчетата обаче изобщо не са подготвени за това, което ги очаква. Баща им прилича на сянка, смъртта вече е белязала очите му. Срещата е изпълнена с емоции, със сълзи и с радост - от прошката и от съпричастността. До края на живота си Боян ще учи своите синове как да се предпазват от СПИН, както и да приемат нормално серопозитивните хора. Тогава той ни научи на толерантност, на човещина, разбрахме, че не бива да отбягваме хора със СПИН, защото социалната изолация ги убива много по-бързо, отколкото болестта, спомня си Калоян.

Когато Боян Коларов умира, до него са жената, която обича, брат му и синовете му.

По-късно Ивана намира тетрадката, в която морякът е описвал чувства, преживявания, огорчения и радости. На първата страница е изписал писмото на Джордж Гарлин, което по-късно Ивана слага в рамка до снимката на Боян.

Материалът е от архива на BG Север

 

Kolko jalko. A vsy6nost HIV vyob6te ne sy6testvuva a Spin se lekuva, no kogato 4ovek se poddade na hipnozata na lekarie stava stra6no.

naistina pochitelna i dosta tezska zsiteyska istoriya, no mnogo otdavna horata sa izmislili neshto, koeto e i mnogo eftino. Naricha se CONDOM.

Kulturata na bulgarina, a? De e trya?

за написания и професионално, и човешки материал. Личи си намесата на нещо повече от журналист!

Такъв човек - Джордж Гарлин НЕ съществува. Най-вероятно се има предвид Джордж Карлин (George Carlin), но дори и така да е, автор на текста в началото е един американски пастор - Боб Муурхед. Не е лошо някои неща да се проверяват преди да се изплескат по форумите.