Темата от архива:

лична драма

---

   Оля мина през ада, но оживя

 

Наркотици, секс и кражби бележат живота на 16-годишната тийнейджърка от Враца, която успя да превъзмогне хероиновата зависимост

 

 

Цветана ЕВГЕНИЕВА

Сега Оля е на 17 години и половина. Красиво, одухотворено момиче с прекрасна усмивка. Работи, радва се на родителските грижи и ласки, мечтае да завърши средното си образование и да стане лаборант като майка си, да помага на болните, както тя е имала нужда от помощ, от голяма помощ. Не желае да се представя под чуждо име, защото смята, че така истината за нейната трагедия, за целия кошмар, който е преживала, ще стигне по-силно до тези, които трябва да го чуят и да го осмислят, да го имат като поука, ако решат да посегнат към дрогата.

И досега Оля

няма обяснение

какво я е накарало да вземе първата хероинова доза. Детството й е щастливо, родителите й я обичат като единствено дете, дават й всичко, което поиска, не я лишават от нищо, каквото и да им струва това. Тя е весела, обича да пее и да рисува, но няма много приятели, предпочита да остава повече сама. Сред малцината приятели е едно момче от квартала, с което често говорят за живота, дори вижданията им съвпадат и това ги сближава. Той не крие, че употребява наркотици и й казва колко добре се чувства под влияние на дрогата. Това може би разпалва любопитството на Оля. Един ден, още ненавършила 16 години, в някакъв момент на яд, за който вече не си спомня, отива при него и му казва, че желае да се надруса.

 

Състоянието

на блаженство,

в което изпада,

толкова й харесва, че опитва втори, трети път. Въпреки че знае какво я очаква, чела е, чувала е, че това може да завърши и със смърт. "Толкова хубаво се чувствах, че вече не можех да спра. Нямах желание да се откажа, нито в мен имаше някаква вътрешна борба. Въобще не ме интересуваше мнението на другите, те не съществуваха - бях само аз и мисълта да намеря пари, за да си купя хероин. Стига да имаш пари, няма никакъв проблем да си го набавиш. Дилърите са на всяка крачка", разказва тийнейджърката.

В началото няма проблем за пари, тъй като родителите й дават. Те все още не подозират, че Оля се дрогира.

Майката: "Научих от нейна съученичка. В началото помислих, че е лоша шега, никога не съм допускала, че може да се случи това. Все още не се беше променила толкова, въпреки че имаше нещо странно в погледа й, в някои движения. Попитах я дали е вярно, тя отрече. Но се обадиха и от училище, че често отсъства, намалила си е успеха. Тогава я накарахме да си покаже ръцете. Те бяха целите в дупки. Но пак не призна, искаше само да я оставим на мира. И кошмарът започна".

Оля напуска училище и дома си. Отива да живее при едно момче, бивш наркоман. Той се опитва, полага усилия да я убеди да се откаже, докато е още рано. "Мозъкът ми вече беше толкова промит, че само го слушах, съгласявах се, казвах добре. Но когато получавах абстиненция, ставах агресивна, исках да ме остави на мира. Казвах: какво толкова, още един път и край. Но продължавах да се друсам. Трябваше да увелича дозите, а нямах пари.

Една доза

вървеше по

около 60 лева,

а аз се боцках по 2 - 3 пъти на денонощие. Цената зависи от кой дилър купуваш, по колко дози, ако е повече, ти прави отстъпка. Тогава започнах да крада от нашите, да изнасям вещи и да ги продавам. Нищо друго нямаше значение за мен, освен да намеря пари. Не за храна и облекло, почти не се хранех, все едно ми беше какво обличам. Исках само дрога, без нея не можех да живея. Когато продадох всичко, се наложи да крада. Сваляла съм желязо от покрив, за да го продавам за вторични суровини. За съжаление приятелят ми също се върна към дрогата и крадяхме заедно. Първо хванаха него и го осъдиха. Все още е в затвора. Но аз съм безкрайно благодарна за всичко, което направи за мен, и вярвам, че и той ще се излекува".

Как живят родителите й в това време? Майката: "Заедно с Оля и ние преминахме през този ад. Виждахме я от време на време - не приличаше на човек - отслабнала, с променено лице, неадекватно поведение, изглеждаше ужасно. По цели дни и нощи очаквах да се прибере, молех се само да е жива. Когато я заговорехме, ставаше агресивна, крещеше да я оставим на мира. Виждахме, че изнася всичко от вкъщи, но дори и не сме помисляли да викаме полиция. Искахме да вярваме, че в един момент ще проумее какво върши и ще спре. Настоявахме да започне лечение. Тя отказваше. Тогава започнахме борба. Потърсихме помощ от специализирани агенции и институциии - нищо, само някакви съвети да говорим с нея, да я лекуваме.

Срещнахме

толкова чиновническо бездушие,

че нямам думи да го опиша. Лекарите казваха, че тя сама трябва да осъзнае необходимостта да се лекува. Докато това не стане, докато тя не пожелае, всичко е безсмислено. Въпреки това продължавах да търся помощ, не се срамувах да казвам, че дъщеря ми е наркоманка, само се надявах някой да ми помогне. Страдах при мисълта, че дъщеря ми умира от дрогата, а аз съм безсилна да й помогна".

При поредната кражба на бутилка уиски Оля попада в капана. От Детската педагогическа стая завеждат дело и настояват за въдворяване в ТВУ. В съда майката през сълзи и болка защитава дъщеря си. Разказва колко умно и добро дете е, умолява да подходят към нея като към болен човек, а не като към престъпник. Дали от тази пламенна защита се трогва съдията, или и той преценява, че ТВУ-то няма да помогне на това момиче, но присъжда тя да се лекува.

Това е повратният момент в наркотичната орисия на Оля. Вече е загубила един приятел, който умира от свръхдоза, другият й приятел е в затвора, самата тя може да попадне в него, а родителите й са разсипани от мъка. И се обръща към майка си за помощ, казва й, че желае да се лекува, че има воля да се откаже от дрогата. "Вече бях узряла за това. Казах си: защо да умирам толкова млада, въпреки че бях забравила вкуса на истинския живот. Познавах много наркомани и виждах как се променят - оставаха без зъби, без коса, 20-годишни момчета и момичета изглеждаха като грозни старци. Видях и майка ми - тя беше останала само кожа и кости, беше се съсипала от мъка. С други очи погледнах и на опразнения ни дом, в който бяха останали само легла и някакви шкафове.

Прозрях, че всичко това аз съм го причинила. И обещах да се лекувам.

Но нямах воля

да спра напълно.

Вземах лекарства, изкарвах по няколко дни, до седмица, и пак започвах да се друсам".

Майката: "Виждах, че е трудно да се справи с наркотичната зависимост, но ми даваше кураж желанието й да се лекува. Продължихме да търсим специалисти, да се интересуваме от комуните - препоръчаха ни да отидем при отец Георги, но къщата беше само за момчета, тя трябваше да живее на квартира. Дори ни посъветваха да се обърнем към една клиника в Испания. Тогава попаднахме на д-р Петър Василев от Военно-медицинска академия, който беше ръководител и на програма в една терапевтична общност, казва се "Феникс" и се намира край с. Бракьовци, община Годеч, в Балкана. На 21 декември 2005 г. отидохме, подписахме договор за 6 месеца и тя остана. Престоят й щеше да ни струва много скъпо, по около 1 000 лева на месец, но нямахме избор, защото Оля беше като жив труп. Трябваше да се лекува и се надявахме, страшно много се надявахме на успех. Къщата беше доста мизерна, имаше двайсетина момчета и момичета. Но това нямаше значение, защото беше последната ни надежда. Виждах как детето ми умира, но се чувствах безсилна да й помогна. След две седмици ни разрешиха свиждане. Пристигнахме със свито сърце, очаквах най-лошото. Когато чух стъпките й зад гърба ми, нямах сили да се обърна. Изведнаж усетих ръцете й, които ме обгърнаха. И думите й: "Мамо, обичам те", които не беше изговаряла отдавна. Бузките й вече не бяха толкова бледи, лицето й грееше. Пред нас стоеше съвсем различен човек. Много пъти ни се извини за всичко лошо, което ни е причинила, и все повтаряше, че ще се оправи, че няма да посяга повече към хероина. Толкова исках да й вярвам...

Но след две седмици Оля избяга

от комуната.

Съобщи ни да я чакаме на гара Мездра. Когато слезе от влака, видях, че отново се е дрогирала. Всичко наоколо като че ли се срина върху мен. Пак започваше. Но когато се събуди сутринта, помоли за прошка и обеща, че това е последно, повече няма да се случи. Вечерта се върна в комуната".

Ето какво разказа Оля за тези дни: "Екипът и всички момчета и момичета ме посрещнаха много добре. А аз имах нужда от хероин и се държах ужасно - грубо, надменно, агресивно. Но те с безкрайно търпение ми говореха, че това ще мине и ще се оправя. Много съм благодарна на всички в къщата и най-вече на Петър от Кюстендил и на Димитър от София, които ме подкрепяха през цялото време. Там са забранени насилието, алкохолът, сексът (всички живеят като семейство - братя и сестри) и да се напуска района. Разбрах колко е важно в най-трудните моменти да имаш човек до теб, който да ти вярва, да казва, че можеш, че ще се справиш, да ти дава сили и кураж. За мен това бяха родителите ми и приятелите от къщата. Първите два месеца ми беше много трудно, мислех си само да минат тия шест месеца, за които подписахме договор, и да се махна, да продължа да се боцкам. Дори веднаж избягах и се надрусах на софийската гара, там веднага попаднах на дилър. След два дни родителите ми ме върнаха пак в къщата. Видях колко разочаровани са всички от мен и реших, че повече няма да бягам. Постепенно се промени мисленето ми, разбрах какво щеше да се случи с мен, ако бях продължила; че има хора, които ме обичат, които мислят за мен и страдат заради мен, а аз ги бях забравила, бях ги съсипала от мъка и

реших, че

трябва да си

помогна сама,

че цялата отговорност за състоянието ми е моя. Съзнанието ми се променяше в резултат на разговорите в терапевтичната група, които се провеждаха два пъти дневно по 3 - 4 часа. Програмата е изцяло на психотерапевтична основа, без медикаменти, и това според мен е истинското лечение. Защото наркотиците са психоактивни вещества и увреждат съзнанието, нервната система и ако не се промени съзнанието, мисленето, психиката, нагласата за живот, нищо не се е променило. Става бавно и трудно, но има успех. В къщата се учехме на помощ, доверие, на честност, на уважение, да не лъжеш, да не крадеш. Благодарна съм на терапевтите Весела и Мария, те ми станаха много близки и разчитах на тях за всичко, също на Галя Касапова и на Пламен. Те са истински лечители на душата, дават всичко от себе си, за да помогнат. Това, че има зависими, които не знаят защо са там, е техен проблем. А много не знаят - отиват, за да успокоят родителите си, да си издействат от тях кола и пари като награда, че са се отказали, а после да продължат. Вината изцяло е в наркоманите. Защото човек ако има воля, подкрепа и уважение, ако желае нещо много силно, ще успее.

През април напуснах комуната. Когато се върнах вкъщи, всичко си беше както преди. Майка и татко бяха обзавели отново стаите, дори ми купиха компютър. Посрещнаха ме с такава радост, която е трудно да се опише. За пореден път разбрах колко ме обичат и как са страдали, колко са искали да ми помогнат и най-вече, че ми вярват. Сега работя, чета, слушам музика, предпочитам да общувам повече с родителите си. Вземам хапчета "Ревиа", които доставяме от Франция. Искам да завърша средното си образование, а после да уча медицина, да помагам на хората".

За съжаление

не всички успяват

да се откъснат

от дрогата,

твърди Оля. Трябва да имаш много силно желание и воля за това, да си осъзнал, да вярваш в себе си, но и да ти вярват, да те подкрепят. Обществото трябва да разбере, че наркоманите са болни хора и да се отнася към тях като към такива, а не да ги третира като престъпници, като отрепки. Те са жертва на това общество, но за съжаление то ги забелязва едва когато извършат нещо в разрез със закона. "Виждам, че около мен животът не се е променил, казва Оля. Напротив, все повече деца вземат наркотици - пушат трева, боцкат се. Има едно момче, с него се познаваме от детската градина, който също се друса с хероин. Говоря му да спре докато е време, но той не възприема, защото вече е с увредена психика. Страшно е и това, че всяко дете отвсякъде може да си купи дрога. Дори му я предлагат в училище, в интернет клуба, в дискотеката. И обществото го знае, но си затваря очите. Всеки си мисли, че това не е негов проблем. В България, за съжаление, все още няма нагласа и условия да се помогне реално на тези хора. Аз видях двете лица на живота, и най-вече ада, през който минават много, но оцеляват малко. Аз оцелях само благодарение на вярата, обичта и подкрепата на моите родители, на терапевтите и на приятелите от комуната. Без тях вече щях да съм мъртва".

 Материалът е от архива на BG Север

 

Много силен разказ. Прокрадват се спомени за мои бивши приятели.

Покъртителна история. Дано я прочетат хора, които имат нужда. Дано им вдъхне вяра, че могат.

А за дилърите и всички, които печелят от смъртта на тия млади хора, трябва шериатско право. Защото те са убийци.

Не ми харесва това че коментарите са толкова малко,това за мен лично е показателно колко сме заинтересовани от този много сериозен проблем който разяжда младежта!!!
Това момиче а направило това което 90% от масата са неспособни,ако всички ние имахме волята на това момиче ситуазията би била доста различна!!!

Много добър разказ - ако беше разказан на живо ще ше да има дори по-голям ефект
За съжаление много млади хора посягат към дрогата и ние всички като общество трябва да спрем това - смърта на младите хора
Затова трябва да се пише и разказва непрекъснато и настоятелно , а държавата като институция да поеме своите отговорност - май много се размечтах