магическо сглобяване

на парчета биография

Проф. Боян Биолчев е роден на 11 декември 1942 год. в София. Завършил е полска филология в Ягелонския университет в Краков. Работи в Софийския университет "Климент Охридски" от 1969 г., където е последователно асистент, доцент, зам.-ректор, декан на Факултета по славянски филологии и ректор (1999-2003 г.). През ноември 2003 г. е преизбран за втори път на най-високия управленски пост на Алма матер. Автор е на повече от 200 научни публикации и на 15 книги. Литературовед, поет и писател, романите и разказите му са преведени на няколко европейски езика. Написал е множество киносценарии, част от които са награждавани в международни конкурси. По 5 от тях са реализирани игрални филми. Сред най-известните му книги са "Очите плачат различно", "Сатурнов кръг", "Писма от рая", "Сладко нищо", "Зуброва трева".

Хоби са му подводният риболов, ските и пътешествията по света, като на два пъти стигна дори до Антарктида. Женен е за кинорежисьорката Мариана Евстатиева, има дъщеря.

Интервю на 
Даниела ДОЧЕВА

- Интересното е, че го писах много бавно и само в мигове, в които бях убеден, че текстът отговаря на намеренията ми. Щом усащах, че започвам да се правя на духовит, веднага прекъсвах. Защото един исторически роман се пише наистина с много голяма мяра.

- Човек трябва да го носи и с течение на годините да го открие в себе си. Нищо не се ражда след раждането. Човек се ражда с определен литературен ген и ако има късмет и инат, ще го развие в себе си.

- Не, тя може да бъде четена от всички възрасти и от всички пластове на българския интелект. Книгата е любопитна с това, че се шегува с абсолютно всички национални недостатъци, без да обижда българите.

- Българинът няма досадни недостатъци. Той има очарователни недостатъци, а досадни качества - излишно трудолюбие, ненавременен мързел, съчувственост към хора, които не заслужават, моментна злоба към хора, които заслужават съчувствие...

- Трудно ми е. Аз все пак не мога да се дистанцирам напълно от нея, но дългото писане на романа - тези три години, ми създадоха възможност за обективен поглед към него и знам, че е най-странното, а може би и най-доброто нещо, което съм направил като писател.

- В общи линии това, което публикувам, е мой успех, защото ако не го оценявам като успешно, няма да го публикувам. Много съм взискателен. Мисля, че "Амазонката на Варое" може би ще е най-успешната ми книга. Но всеки писател би искал най-успешна да е следващата му книга.

- Да, аз продължавам да пиша киносценарии. Самият роман "Амазонката на Варое" всъщност се роди от сценарий - преди 20 години бях написал сценарий, който не се реализира в киното. Писането на сценарий е особена писателска техника, особено умение да си пестелив. Това е скокообразен разказ. Там не се разполагаш върху голяма белетристична площ, а трябва в много сгъстен ритъм и с много малко изразни средства да предадеш информация, т. е. да създадеш разказ, който да бъде разбран от зрителя. Мисля, че и там имам вече доста голяма рутина. Докато романът може да бъде написан по хиляди начини, сценарият се подчинява на някои общи закономерности.

- Ето, последната ми книга е исторически роман. Книгата, която в момента излиза през петък във в. "Стандарт", е от съвременни разкази. Нямам някакви предварителни нагласи към темите - те си идват с живота и от живота. Всичко, което пиша, е квинтесенция на преживяването. Литературата е магическо сглобяване на парчета биография, но в нов порядък, не в този, в който животът ги е поднесъл.

- Няма такива мащаби. Има понятие световна литература, има понятие световни писатели. Писатели, които са преведени извън своя език и които получават популярност. В този аспект световната литература представлява нещо като сборен футболен отбор в чест на някой играч. Събират най-добрите от света и правят един отбор. Но те никога не са играли заедно и никога повече няма да играят заедно. Защото в литературата всеки играе сам.

- Не само чар, а това е закономерност на литературата. Тя е най-самотният труд и там никой не може да ти помогне с нищо. Осъден си непрекъснато да доказваш себе си. Понякога тази самота тежи, но няма по-велико удоволствие от последното изречение на произведението.

- Литературата не само е близко до живота, тя самата представлява изкристализирал живот. Една негова имитация, която понякога звучи по-вярно от самия живот.

- И това.

- Имаме доста преведени майстори на перото. Мисля, че не стои зле българската литература на фона на световната. Единствените, които не я оценяват, са българските критици. Национален техен спорт е да говорят, че българската литература е от второ качество.

- Като говориш така, се извисяваш в позицията на съдник. Винаги съм се чудел на тази мания, която вилнее в критическото мислене, тъй като добрите литературоведи - хората, които познават историята на световната литература, знаят, че критиката е сиамски близнак на литературата. И не може единият близнак да казва на другия, че е некачествен, след като имат общи органи. Това е безкрайно смешно, но така или иначе съществува.

- Някои писатели могат да си въобразят, че нещо зависи от историческата обстановка, в която пишат. Когато се появи един талант, той може да се роди като роб, като свободен човек, може да се роди по време на война, по време на мир - талантът ще намери начин да се изяви, в каквато и обстановка да му се налага да живее. Животът е това, което е безапелационното, което не зависи от нас, но литературата зависи от таланта ни. Следователно какъвто и да е животът, ако талантът съществува, той показва характера си.

- Четива има достатъчно - от всякакъв вид. Една голяма част от българския език в много пространства на словото наподобява чалга, за съжаление. Опошлява се езикът. Езикът всъщност не е само думи. Той представлява начин на мислене и този начин на мислене в голяма част от хората започва да дефектира. Но истински интелигентните и духовни хора винаги са били много малък процент от населението. Иначе те заемат високите етажи на националното пространство и много често дават облика на нацията. И чужденците си казват: "А, колко културна, колко интересна нация!", а всъщност това са малко хора.

- Там имам бунгало, там завърших последната си книга. Аз съм харпунджия, а това е много добро място за този спорт. Затова се заселих на това място и много си го обичам. Югоизточният покрив на държавата е моята къща. По цяло лято съм там, прескачам и през годината.

- Зимата карам ски много активно. В общи линии това са страничните занимания, които ми доставят удоволствие и, надявам се, здраве. Отскоро ходя на лов. Стрелям много добре, защото ловният ми инстинкт е силно развит от гмуркането и риболова.

- Да, инстинктът е същият и той е много важен. Това е някакво шесто чувство откъде ще се появи жертвата и то се развива. Важно е и умението да си напълно безшумен, да не правиш резки движения, да не излъчваш трептения на нервност около себе си, които животните веднага усещат, защото имат по-развита сетивност от нас.

- Не, в ежедневието това не се пренася, защото там съвсем други закони действат. Не че нямам желание да вдигна харпун срещу някого, но в крайна сметка животът иначе е устроен. После аз не съм агресивен като човек. Нямам злоба или настървеност по отношение на лова. На мен ми е любопитно самото преследване, което е най-старото занимание на мъжете.

- Отминавам ги. Много хора се опитват да ме атакуват, но се отказват бързо, защото аз имам железни нерви и никога не съм изпитвал любопитство към разговор с глупаци. А злобният човек е глупав. Умният злобен човек престава да бъде злобен. Или пък го прави еднократно и след това се оттегля. Настоятелният злобар си е чистокръвен глупак.

- Необходим е цял набор от качества. Добрите управленци са учили много, като са започвали от нулата. Не може да управляваш от капитанския мостик. Трябва да знаеш какво има в трюма. Във всеки един миг да знаеш навсякъде какво се случва и какво би могло да се случи. Това е уморително, но с годините човек се научава да се уморява по-малко.

- Софийският университет, който е единственото българско висше училище, в което съм живял и работил, представлява духовен храм на България, светиня на българския облик. Така съм го възприемал и така ще го напусна.

- Не, появяват се повече хора, които не ценят стойностите. Но както казах вече, свестните хора на един народ са малко. А никога не ме е интересувало какво мисли глупакът.

- Младият човек най-напред се интересува от други неща. За един 20-годишен мъж много по-голямо значение има хубавото момиче, отколкото Европейският съюз. Винаги ще е така и в това е целият чар на живота. Аз се ужасявам, ако българските студенти станат много сериозни. Човек трябва да изживее пълноценно всичките си възрасти - по закона на възрастта, а не според някакви имагинерни правила, измислени от духовни скопци.

- Не, абсолютно никакъв. Самият аз не съм остарял и нямам никакво намерение да остарявам. Ще умра млад. Пресечната точка между мен и тях е тази, че аз не съм забравил нищо от това, което ми се е случвало. И не си въобразявам, че това, което ми се случва, е толкова важно за другите, че те трябва непременно да ми свалят шапка. Просто се държа естествено и те го усещат. Бариерата пада и ние сме приятели.

- Разбира се. Трябва да има приятелство. А приятелството не търпи неравноправност. 36 години преподавам в университета и всички поколения мои студенти са били интересни млади хора.

- След като ще влизаме в Европейския съюз, трябва окончателно да отпадне представата за чужбина. Всеки е навсякъде и това е съвременният свят. Важно е хората, които работят извън България, да имат желание да се връщат и да чувстват уют от това. Въпросът е не дали някой живее навън. Въпросът е как живее вътре. И уютен дом ли е България в момента. Това трябва да ни занимава най-активно.

Материалът е от архива на BG Север.