ВЕСТНИК "BG СЕВЕР" www. bgsever. info :: Авторското право

*
*
*
И преди, и сега не само блогъри се ползват от чуждо творчество* Стефан КРЪСТЕВ (Cefules) Годината е 1990, публикацията ми - едва втората. Това е “Историята на един зомб”. Забележете, в заглавието е сбъркан родът на съществото. Хорър - трилърът като жанр не беше популярен. Преди големия си бум, предизвикан точно от липсата му, беше почти забранен. Освен четири или пет книги на Стивън Кинг и класически автори - като Едгар Алън По, нищо друго не беше преведено. Истории за зомбита, вампири и така нататък ни поднасяха само пиратски видеопродукции, от които - поради нивото на превода - не можеше да разчиташ да научиш нещо. И така, малката грешка остана незабелязана и разказът, който смятам за сполучлив и сега, двадесет години по-късно, все пак излезе. Във вестник “Други светове” - специализиран за фантастика и ужаси, под псевдонима Север Елисин. Редакторска интерпретация - аз бях сложил в скоби под името си желания псевдоним - Север Елис Ин. И така, в стремежа си да мина за англоезичен автор, станах руски... Какво беше учудването ми, когато седмица по-късно видях същия разказ, но вече със заглавие “Аз съм зомб - дяволско изчадие” в “Криминален романс” - конкурентно издание за преводна литература. Същият разказ, с малко променено заглавие. Поне неправилното “един” беше махнато, но пък зомб, вместо зомби, пак беше останало. На всичкото отгоре, бяха ползвали, явно, същия преводач, защото разказът си звучеше едно към едно като излезлия в “Други светове”. Беше сбъркано дори “Алиман” с “Алимак”. Тогава ползвах машинописни услуги - машинописката в бързината сменила “н” с “к” и големият в дяволската йерархия демон заплашваше да влезе в българската литература с леко подменено име. Както и авторът на това произведение, който и в “Криминален романс” си беше написан Север Елисин. Приятелят, с когото тогава пишехме, ме посъветва да си поискам хонорар. Е, аз само намекнах в писмото, което им пратих, основно им казах, че имам още подобни разкази - ако им харесват, мога да им сътруднича. Разбира се, отговор не получих. Дотук беше уважението към “световно известния” автор... Доста по-весела беше за мен случката, когато един приятел журналист пусна във вече несъществуващ пловдивски ежедневник текста, че “страшилището от Асеновград, българският Стивън Кинг, ще кандидатства за Гинес с романа с най-много убийства”. Тогава работех за един ексцентричен артист - медийна звезда, и бях прихванал туй-онуй от триковете и щуротиите му. Хубаво е човек да не се взема на сериозно, но понякога и това става порочно. Всичко обръщах на майтап, това - също. Едно, че си беше реклама, друго - голям смях. По-големият обаче дойде седмици по-късно. Гледам - информацията препечатана на последна страница на “Стандарт”, май тогава беше за лайф - стайл клюки и, общо взето, всичко толкова вярно, колкото роман, който не бях започвал. Чета за себе си - репортерът “говорил” с комшии, които ме виждали в двора с разрошена коса. Лекичко беше сгрешен броят на жертвите и добавено това за рошавата ми глава. Смеем се с приятелчето, което пусна партенката, а то, доста горчиво, макар и през смях, ми разказа, че редовно се случват такива неща - вижда свои неща в големи вестници, но авторът им се оказва някой друг... Говоря за епоха назад, за времето, когато интернет не беше навлязъл в България. Виждахме живота си само в публикации в периодичния печат. При мен интернет беше като отваряне на райските порти. Сбъднати мечти, извадени от чекмеджето болки и пориви, надежди за друг живот, борба, безсънни нощи, идеи... Само че... Има си и друга страна. Мине, не мине време, ровейки в Гугъл, попадам на свои разкази и стихове в различни сайтове. Явно публикувани от фенове, явно от уважение. Но като техни, без името ми. И ако не бях аз авторът или ако не бях свой читател, щях да остана с впечатление, че този разказ е написан от блогъра. Свързвал съм се с тези фенове, обикновено са отзивчиви, извиняват ми се и слагат името ми. Но ако не са такива? Такива неща се случват често, и не само с мен. В blog.bg, например, често се копи-пействат разкази и стихове в други блогове и нещата се оправят след скандал и след намесата на администрацията. Освен недобросъвестни блогъри, “лекичко” нарушават авторски права и служещи в големи медии. Голям беше скандалът с артистичната Катя Атанасова, която прави маслена реплика на картина на Щъркелов и я публикува в собствения си блог. Дори лаик може да забележи, че това е масло. А Щъркелов е акварелист, разликата е огромна. Оригиналът е само вдъхновение, нататък е изцяло творческа импровизация. Да, но в “Уикенд”, изглежда, са бързали и след ключовата дума “Щъркелов” в Гугъла, не са прочели за какво иде реч. Снимката излиза на първа страница, а маслената картина е представена като дело на Щъркелов.

Страницата, на която рисунка на блогърка е публикувана като оригинал на известен художник, снимка www.katan.blog.bg
Един вид, превръщат мъртвия класик в плагиат, а нищо неподозиращата, почитаща го художничка - в негов фалшификатор. Катя научила случайно. Цял блог научи след това. Пуснахме верижен постинг с надежда Кристина Патрашкова да се извини за фала, но подобно извинение не последва... При мен беше по-забавно и почти коректно. Нещото, което малко напомняше за разказ, но не беше и импресия, а нещо като нищо: “Как се пише еротичен разказ?”, се харесало на хора в динозавъра ни “Труд”. Пуснато с името ми, в колонка: “От мрежата”. Да, но разбирам случайно. Нямаше и да разбера, ако майка не работеше като продавач на вестници. Тя ми каза. Честно, зарадвах се. Но като се замислих - никой не ме е попитал искам ли да се ползва мой материал, не сме обсъдили полага ли ми се за това хонорар, съгласен ли съм на съкращенията, на мястото му в тази колонка... А щеше да бъде чисто човешки жест просто да ми пишат два реда там, откъдето са го свалили. За да ме информират. И да зачетат таланта ми. Не го ли заслужавам? Когато стана въпрос за това и един анонимен ме попита защо не съм ги съдил, отговорих с усмивка: “Дневен труд” ли? Защото ще пия една студена вода.” И мисля така, защото аз не съм институция. Аз съм човек, който трудно може да представлява себе си. Погълнат съм от бита, борещ се непрестанно. Всеки сам по себе си е такъв в някаква степен и ако няма институция, част от която да е, и тя да защитава интересите му, защото има общи с неговите интереси, гарантирам: може да очаква и много по-нагли посегателства от гореописаните, които са комико - трагични, в сравнение с това, което може да се наложи да понесе.

* Заглавието е на редакцията

Нагоре

Тагове: същност,